Робин Кук
Мозъци
„От мозъка и само от мозъка се пораждат всички наши удоволствия и радости, смях и сълзи, скръб и болка…“
Първа глава
Стиснала зъби и обзета от безпокойство, Катрин Колинс изкачи трите стъпала до стъклената врата и я бутна с ръка. Но тя не помръдна. Отдръпна се крачка назад и вдигна очи към металната табела, на която с красиви букви беше изгравирано името на лечебното заведение:
За настроението, в което се намираше Катрин, тези думи прозвучаха другояче: „Надежда всяка оставете!“
Обърна се, зениците й се присвиха от блясъка на утринното мартенско слънце. Изведнъж й се прииска да хукне обратно към топлия си апартамент. Болницата беше последното място на света, в което би искала да се озове. Няколко души изкачиха стъпалата и забързано се насочиха към главния вход на клиниката.
Катрин затвори очи и поклати глава на собствената си глупост — вратата се отваряше навън! После притисна към себе си чантичката от изкуствена материя и решително тръгна напред.
Първото нещо, което я връхлетя, беше миризмата. Никога през своя двадесет и една годишен живот не беше усещала по-гадно нещо от комбинацията между миризмата на спирт и отвратително сладникав дезодорант. Спиртът вероятно използваха за ликвидиране на микробите във въздуха, а дезодорантът — за маскиране на всички онези биологически миризми, които съпътстват човешките страдания. Решителността бързо я напусна. За пръв път стъпи в болница само преди няколко месеца. Никога преди това не се беше замисляла за тленността, а доброто здраве приемаше като Божи дар. Но сега беше различно. Заедно със специфичната миризма в главата й нахлуха всички проблеми със здравето, които имаше напоследък. Прехапала устни, за да скрие вълнението си, тя решително се насочи към асансьорите.
Болничното оживление не й беше по вкуса. Имаше чувството, че трябва да се затвори в себе си като в пашкул, за да избегне всякакви контакти с хората, които дишаха, кашляха и се блъскаха около нея. Не можеше да гледа разкривените им лица, да слуша пискливите им гласове. В асансьора стана още по-зле, тъй като се оказа притисната от всички страни, а хората около нея й се струваха груби и нереални, сякаш излезли от платната на Брьогел. Заковала очи в светещите цифри на етажите, тя направи опит да забрави за хората около себе си като започна да репетира речта, която възнамеряваше да изнесе горе, в Клиниката по гинекология. „Здравейте, казвам се Катрин Колинс. Студентка съм, вече четири пъти идвах тук. Имам намерението да се прибера у дома и да се оставя на грижите на семейния гинеколог. По тази причина искам да получа болничния си картон.“
Всичко това звучеше съвсем просто и ясно. Доволна, Катрин си позволи да погледне човека, който управляваше кабината. Той имаше широко лице, но когато се обърна в профил се оказа, че главата му е изключително сплескана. Усетил погледа й, човекът се обърна да я погледне, после обяви спирането на третия етаж. Едното му око се оказа кривогледо, зеницата му сочеше право надолу. Другото злобно се заби в лицето на Катрин. Някакъв богато окосмен мъжага безцеремонно я изблъска, за да слезе. Тя неволно се подпря на стената и очите й се сведоха към русото 5-годишно момиченце, застанало непосредствено до нея. Едно красиво яркозелено око отвърна на усмивката й. Другото беше скрито зад грозно туморно образувание, оцветено в лилаво.
Вратите се затвориха и асансьорът отново потегли. Катрин усети как й се завива свят. Това усещане беше различно от припадъците, които бе получила през миналия месец, но й стана страшно в тази тясна и претъпкана с хора кабина. Затвори очи и направи опит да прогони клаустрофобията, която я стисна за гърлото. Някой зад гърба й започна да кашля, по кожата на тила й се посипаха ситните капчици. Кабината се разклати и спря, вратите се отвориха. Катрин побърза да излезе на четвъртия етаж, облегна се на стената и направи място на хората, които напираха след нея. Световъртежът бързо изчезна и тя тръгна по коридора вляво, който преди двадесет години вероятно е бил боядисан в успокоителен резедав цвят.
Дъното се разширяваше и се превръщаше в чакалня на Клиниката по гинекология. Беше пълно с хора, между които имаше и деца. Въздухът тежеше от застоял тютюнев дим. Катрин прекоси чакалнята и зави по едно тясно коридорче надясно. Университетската гинекологична клиника, която обслужваше всички студенти и преподавателския състав, разполагаше със собствена чакалня. Тя беше далеч по-малка от общата, но боядисването на стените и обзавеждането не се различаваха по нищо. Седем жени бяха заели столовете с метални облегалки и седалки от изкуствена материя. Всички нервно прелистваха стари списания. Приемната сестра заемаше мястото зад малко бюро. Беше на около двадесет и пет години, с изрусена коса и остри черти на лицето. На ламинираното картонче, закачено върху ревера на бялата й престилка, пишеше Елън Коен. Очите й бегло пробягаха по фигурата на приближаващата се Катрин.
— Здравейте, казвам се Катрин Колинс… — Направи малка пауза, усетила липсата на убедителност в гласа си. А когато изложи същността на искането си, остана с неприятното чувство, че през цялото време е говорила умолително.
Приемната сестра я гледа известно време, после попита:
— Искате болничния си картон? — В гласа й се долови смесица от учудване и презрение.
Катрин кимна и направи опит да се усмихне.
— Ще трябва да поговорите с госпожица Блекмън! — отсече с повелителен тон русокосата. — Моля, седнете и почакайте.
Катрин си намери място в близост до бюрото, а Елън Коен пристъпи към металната кантонерка и след кратко търсене измъкна папката, която й трябваше. После се насочи към вратата на един от кабинетите за прегледи и изчезна зад нея.
Катрин несъзнателно приглади блестящата си кестенява коса и я отметна назад. По този жест се познаваше, че е притеснена. Иначе беше привлекателна млада жена с пъргави яркосини очи, които не пропускаха нищо. Беше висока около метър и шейсет и пет, но енергичната походка я караше да изглежда по-висока. Приятелките в колежа я харесваха заради приятния, открит характер, а родителите й буквално я обожаваха и много се притесняваха за адаптацията й в каменната джунгла, наречена Ню Йорк. Но тя беше избрала тукашния колеж именно по тази причина: искаше й се да докаже, че притежава достатъчно индивидуалност и вътрешна сила. До момента на заболяването се беше справяла отлично и гледаше с насмешка на притесненията на родителите си. Ню Йорк постепенно започна да й харесва със своята уникална, вечно пулсираща жизненост.
Приемната сестра се върна на мястото си и започна да чука на машината.
Катрин крадешком се огледа. Всички пациентки бяха млади и седяха с наведени глави. Приличаха на говеда, които покорно очакват реда си за скотобойната. Обзе я огромно облекчение от факта, че самата тя не чака за преглед. След четири прегледа в тези кабинети, последният от които само преди месец, тя вече беше успяла да ги намрази до смърт. Появата в клиниката беше едно от най-трудните доказателства за независимостта й. В действителност би предпочела да се върне в Уестън, Масачузетс, и да се остави в ръцете на доктор Уилсън, семейният гинеколог. Той беше първият лекар, който я беше преглеждал — доста по-възрастен от тукашните лекари и с приятно чувство за хумор, което, макар и частично, беше допринесло за туширане на неизбежното унижение, свързано с подобен род прегледи. Но в клиниката не беше така.
