После изведнъж се спря. Тежкият въздух отново й докара пристъп на световъртеж. Нестабилното емоционално състояние и физическите усилия й дойдоха твърде много. Зрението й се замъгли, ръката й инстинктивно потърси облегалката на близкия стол. Пликът от кафява хартия се изплъзна от пръстите й и падна на пода. Таванът се люшна, колената й се подгънаха.
Усети силните ръце, които я подхванаха през раменете. Някой прошепна в ухото й, че всичко ще бъде наред. Опита се да каже, че ако поседне за миг ще се оправи, но езикът й отказа да се подчини. Смътно усети, че я носят по някакъв коридор, а краката й се влачат по пода като на парцалена кукла.
Врата, малка стая. Отвратителният световъртеж не си отиваше. Уплаши се, че ще повърне, по челото й изби студена пот. Усети, че я слагат да легне на пода. Очите й се проясниха почти веднага, гаденето премина. Едва сега видя, че е в компанията на двама лекари с бели престилки, които се опитват да й помогнат. Смъкнаха палтото от раменете й и с цената на известни усилия поставиха турникет в горната част на ръката й. Тя беше доволна, че се намира далеч от претъпканата и душна чакалня, където всички я зяпаха.
— Мисля, че вече ми е по-добре — прошепна тя и при-мигна с очи.
— Браво — рече единият от докторите. — Сега ще ви дадем нещичко…
— Какво?
— Нещо, което ще ви успокои.
Тънката игла проникна през кожата на ръката й малко над свивката на лакътя. Турникетът беше махнат, усети пулсацията във върховете на пръстите си.
— Но аз вече съм добре — направи опит да протестира тя. Очите й следяха пръстите на наведеният над нея доктор, които бавно притискаха буталото на спринцовката.
— Добре съм — прошепна тя. Двамата мъже мълчаливо я наблюдаваха. Единият имаше необичайно ярки, изумрудено зелени очи. Катрин никога не беше виждала толкова зелени очи. Направи опит да се раздвижи, но докторите я притиснаха към пода.
После очите й се замъглиха, лицата им започнаха да се стопяват. В ушите й се появи странен звън, тялото й натежа.
— Чувствам се далеч по… — Гласът й бавно заглъхна, челюстта й увисна. Главата й бавно се люшна встрани. Последното нещо, което видя, беше подът на склада. После настъпи мрак…
Втора глава
Вкопчени един в друг, господин и госпожа Уилбър Колинс чакаха вратата да се отвори. Ключът заяждаше и служителят го вдигна срещу очите си, сякаш да се увери, че не го е сбъркал. Но на металната табелка беше изписан номер 92. После опита отново, разбрал, че го е пъхнал обратно. Вратата се отвори и той отстъпи встрани, за да пропусне декана на факултета — дребничка жена на около петдесет, която беше очевидно притеснена.
— Хубав апартамент — каза тя.
Семейство Уилбър Колинс и двамата униформени полицаи я последваха вътре.
Апартаментът беше малък, само с една спалня. Според рекламата би трябвало да има гледка към реката, но се оказа, че тази гледка е възможна единствено от прозорчето на тясната баня. Полицаите се отместиха встрани с ръце зад гърба. Госпожа Колинс — петдесет и двегодишна жена, се засуети на входа, сякаш се страхуваше да влезе. За разлика от нея господин Колинс смело закуцука напред и спря в средата на хола. През далечната 1952 година той беше боледувал от детски паралич и по тази причина накуцваше с десния крак. Това обаче изобщо не се беше отразило на бизнеса му — на петдесет и пет той беше вторият човек в бостънската империя на Фърст Нешънъл Сити Бенк, достатъчно властен, за да подчинява на волята си стотици и хиляди хора.
— Изминала е само една седмица — подхвърли деканката. — Може би е рано да се притеснявате.
— Изобщо не трябваше да я пускаме в Ню Йорк! — закърши ръце госпожа Колинс.
Господин Колинс се насочи към спалнята, без да обръща внимание на тези реплики.
— Куфарът й е на леглото — установи той.
— Това е добър знак — обади се ректорката. — Много студенти напускат града за известно време, просто за да се разтоварят от напрежението.
— Катрин не би заминала без куфара си — поклати глава госпожа Колинс. — Освен това щеше да ни звънне още в неделя. Никога не пропуска да ни се обади в неделя…
— Имам достатъчно опит и зная, че понякога младите хора имат нужда да се махнат от всичко, дори когато става въпрос за отлична студентка като Катрин — отбеляза деканката.
— Тя не е такава — отсече господин Колинс и хлътна в банята.
Жената извъртя очи по посока на полицаите, които запазиха безизразно изражение на лицата си.
Господин Колинс се върна обратно в хола.
— Не е заминала никъде! — обяви той.
— Какво искаш да кажеш, скъпи? — притеснено попита жена му.
— Това което чу. Тя не мърда без тези тук… — На дивана се появи наченато шишенце противозачатъчни таблетки. — Тя е в Ню Йорк и трябва да бъде открита. — Очите му се извърнаха по посока на полицаите: — Господа, очаквам изключително бързи действия от ваша страна!
Трета глава
Доктор Мартин Филипс облегна глава на стената на лабораторията. Мазилката беше приятно прохладна. Залепили носове за стъклената преграда, четиримата студенти от трети курс гледаха със страхопочитание пациента, когото подготвяха за мозъчен скенер. Това беше първото им упражнение в рентгеновото отделение. Филипс нарочно ги доведе тук, защото внушителната апаратура на скенера караше и най- самонадеяните студенти да прехапят устни и да мълчат.
Приведен над пациента, операторът внимателно позиционираше главата му под тежката чаша на апаратурата, която наподобяваше огромна черупка. Доволен от резултата, той се изправи, взе ролка скоч и сръчно фиксира главата върху подложката от стиропор.
Филипс протегна ръка над плота и разтвори болничния картон.
— Пациентът се казва Шилер — започна той. Погълнати от подготвителните операции за сканирането, студентите дори не се обърнаха. — Основни оплаквания: слабост в дясната ръка и десния крак. Възраст четиридесет и седем… — Очите му се спряха върху лицето на пациента. Отдалеч личеше, че човекът е здравата уплашен.
Остави папката. Главата на пациента бавно изчезна в зиналата паст на скенера. Операторът щракна някакви ключове на контролното табло и се оттегли зад стъклената преграда.
— Моля, обърнете се насам — рече Филипс. Студентите се подчиниха и заобиколиха монитора, на който очаквателно мигаха разноцветни светлини. Както беше очаквал, и четиримата бяха кротки като агънца.
Операторът затвори междинната врата и взе микрофона.
— Стойте абсолютно неподвижно, господин Шилер — разпореди се той и натисна стартовия бутон на контролния панел. Огромната черупка около главата на пациента отвъд преградата изведнъж започна да се върти. Приличаше на гигантски часовников механизъм, лишен от външната си опаковка. Разнесе се приглушено бучене.
— В момента апаратурата осъществява 240 рентгенови снимки едновременно, всяка от които отговаря на един градус от въртеливото движение — каза Мартин.
Единият от студентите направи гримаса и хвърли недоумяващ поглед към колегите си. Без да му обръща внимание, Мартин вдигна ръка и разтри слепоочието си. Все още не беше пил сутрешното си кафе и се
