към надвесената стряха от дървета и с един скок се изгуби в гората.
— Това същество си отива с благодарност в сърцето, защото инстинктивно чувства, че се е спасило от голяма опасност — каза Ловецът. — И ти би трябвало да чувстваш същото, Хари, и да си доволен, че окото ти не бе по-остро и ръката ти — по-сигурна, защото нищо добро не би произлязло от такъв изстрел, даден по-скоро безразсъдно, отколкото разумно.
— Не съм съгласен с приказките за окото и ръката — извика разгорещено Марч. — При делауерите ти си получил известна слава за бързината и сръчността си да стреляш по елени; но бих желал да те видя зад някой от ония борове и един минго, цял нашарен с бойни цветове, скрит зад някое друго дърво — всеки с пълна пушка и дебнещ удобен момент да стреля. Само при такова положение, Натаниъл, може да се изпитат зрението и ръката, защото тогава са подложени на изпитание нервите. Не смятам за подвиг убиването на някое животно, но да убиеш някой дивак — виж, това е геройство. Ще дойде време да изпиташ ръката си, защото сега отново се стигна до война и скоро ще видим колко струва на бойното поле ловджийската слава. Не, нито ръката, нито очите ми проявиха слабост, за всичко беше виновен еленът, който, вместо да продължи напред, спря, и затова куршумът ми мина пред него.
— Тъй да бъде, Хари. Аз само твърдя, че за нас тази несполука беше щастие. А за себе си признавам, че наистина не бих стрелял срещу човек със същата непоколебимост и леко сърце, както срещу някой елен.
— Кой ти говори изобщо за хора, Ловецо? Аз ти дадох пример с индианец. Съгласен съм, че всеки изпитва известно състрадание, когато е въпрос за живот или смърт на друго човешко същество. Но подобни скрупули са излишни по отношение на индианците. Тогава нямаш друг избор — или ти ще го убиеш, или той тебе.
— А пък аз смятам, че и червените са също тъй хора, както ние с тебе, Хари. Вярно е, че си имат свои природни склонности и своя религия. Но в крайна сметка това няма голямо значение и за всекиго трябва да се съди по делата, а не по цвета на кожата.
— Говориш като истински мисионер и в тази част на страната едва ли ще те харесат много, защото тук няма моравски братя. Чуй сега — кожата прави човека. Това е то истината; иначе как биха съдили хората един за друг. Кожата е нахлузена върху всичко живо, та видиш ли някое същество или човек, веднага да знаеш кой е насреща ти. Че нали тъкмо по кожата различаваш мечката от свинята и сивата катерица от черната?
— Вярно е, Хари — каза другарят му, като погледна назад и се усмихна, — но все пак и двете са катерички:
— Кой отрича това? Но ти да не вземеш да твърдиш, че един бял и един червенокож са индианци?
— Не, но твърдя, че и двамата са хора — хора от различни раси и с различен цвят на кожата, с различни способности и обичаи, но, общо взето, еднакви по природа. И двамата имат души, и за двамата се съди по делата им.
Бързият Хари беше един от ония теоретици, които смятаха всички раси за по-низши от бялата. На съвестта му тежаха доста беззаконни деяния по отношение на индианците и той бе намерил извънредно лесен начин да я успокоява, като в мислите си лишаваше от човешки права цялото семейство на червенокожите. Нищо не бе в състояние да го раздразни повече, отколкото оспорването на тоя негов възглед, особено когато това оспорване ставаше с убедителни доводи.
— Ти си още момче, Ловецо, заблудено и объркано от лукавостта на делауерите и невежеството на мисионерите — извика той с обичайното си пренебрежение към външните форми на речта, което се случваше с него, когато беше възбуден. — Ти можеш да се смяташ за брат на червенокожите, а з обаче ги считам за животни, в която няма нищо човешко освен лукавството. Че у тях има лукавство, това признавам. Но то съществува и у лисицата, та дори и у мечката. Аз съм по-възрастен от теб и съм живял повече в горите — живял съм, ако щеш, винаги в тях — и на мен няма защо да разправяш какво е или какво не е индианецът. Ако искаш да те смятат за дивак, кажи си го, и аз ще те представя като такъв пред Джудит и стареца. Ще видим тогава как ще те посрещнат.
Сега въображението на Бързия Хари оказа благотворно влияние върху настроението му. Като си представи само как неговият полуводен приятел би посрещнал някого, представен по този начин, той избухна в силен сърдечен смях.
Ловецът знаеше много добре, че всеки опит да се убеди човек като Хари в нещо, противоречащо на предразсъдъците му, би бил безполезен, и затова не изпитваше никакво желание да се залавя за тази работа; и той не съжали, че приближаването на тяхното кану към югоизточната извивка на езерото даде нова насока на мислите му. Сега вече бяха наистина доста близо до мястото, където според Марч се намираше началото на оттока, и двамата почнаха да го търсят с любопитство, което се засилваше още повече от очакването им да намерят там и „ковчега“.
Читателят навярно недоумява как може изобщо да подлежи на съмнение мястото, откъдето почва една по-голяма река, и то при наличността на брегове, високи около двадесет стъпки — особено след като двамата мъже се намираха на не повече от двеста ярда от брега. Не бива обаче да забравяме, че и там, както навсякъде, дърветата и храстите се надвесваха над водата и образуваха над брега такава завеса, че скриваха всяка по-малка извивка на общата му линия.
— През последните две лета не съм идвал към тоя край на езерото — каза Хари и се изправи в лодката, за да се огледа по-добре. — Аха, ето скалата, която подава челото си над езерото. Знам, че оттокът почва някъде близо до нея.
Двамата мъже отново хванаха усърдно веслата и скоро се намериха на няколко ярда от споменатата скала — лодката продължаваше да се носи към нея, макар те да бяха престанали да гребат. Тази скала не беше голяма. На височина имаше не повече от пет или шест стъпки и над езерото се издигаше само половината от нея. Непрекъснатото действие на водата от дълги векове беше заоблило нейния връх така, че по форма той напомняше голям пчелен кошер, само че още по-правилен и загладен, отколкото обикновено.
Докато плаваха бавно покрай нея, Бързият Хари спомена, че всички индианци от тази част на страната знаели добре тая скала и че когато се разделяли през време на лов или поход, обикновено си определяли срещи близо до нея.
— А ето и реката, Ловецо — продължи той, — макар че, прикрита тъй сред храстите и дърветата, тя по-скоро прилича на място за засада, отколкото на отток от езеро като Глимърглас.
Сравнението на Бързия Хари бе доста сполучливо — реката наистина сякаш дебнеше в засада. Нейните високи брегове трябва да бяха на стотина стъпки един от друг; но откъм запад малко и ниско полуостровче се вдаваше толкова напред, щото намаляваше тая ширина близо наполовина. И понеже и тук храстите бяха надвиснали до самата вода, а боровете, напомнящи черковни камбанарии, се издигаха високо и се накланяха към светлината, докато клоните им се сплитаха, окото и отблизо не би могло да открие лесно какъвто и да било отвор в брега, отдето да изтичат водите на езерото. Следа от този отток не можеше да се забележи откъм езерото и горе, между короните на дърветата, защото на пръв поглед цялата гора представляваше непрекъснат килим от листа.
Бавно, носена от течението, лодката навлезе под свод от дървета, гдето слънчевата светлина с мъка си пробиваше път през редките пролуки в шумата и едва смекчаваше мрака под нея.
— Това е естествено прикритие — почти прошепна Хари, който сякаш чувстваше, че мястото изисква прикритост и предпазливост. — Можеш да бъдеш сигурен, че старият Том се е тикнал някъде тук с „ковчега“ си. Ще се спуснем малко надолу по течението и ще го измъкнем.
— Тук май няма място за по-голям плавателен съд — отвърна младият човек. — Струва ми се дори, че едва ли ще се промъкнем лесно и с нашето кану.
При това предположение Хари се изсмя и както скоро се оказа, с право, защото, щом минаха отвъд завесата от храсти покрай самия бряг на езерото, двамата скитници се намериха в тясна река с достатъчна дълбочина и прозрачна вода, със силно течение и завеса от листа, угаснала от клоните на вековни дървета. Както обикновено, бреговете бяха обрасли с храсти, но между тях оставаше достатъчно място, за да може да мине всякакъв плавателен съд, широк не повече от двадесет стъпки. Напред виждаха на десеторно по- голямо разстояние.
Сега вече нашите двама скитници използваха веслата си само за да придържат леката лодка към средата на течението. Но и двамата напрегнато следяха всеки завой на реката — а такива имаше два или
