подредени отвесно вместо водоравно, както обикновено се правеше по ония места. Тези греди бяха издялани от трите страни, а във всеки край бяха снабдени с по един голям шип. Върху техните краища бяха закрепени други масивни напречни греди с изгладена нарочно за целта горна повърхност, гдето бяха издълбани гнезда и в тях набити здраво долните шипове на отвесните греди, които по този начин не можеха да мръднат в основата си. Талпите, поставени в горните краища на отвесните греди, бяха стегната по същия начин, а многобройните ъгли на постройката се заздравяваха с допълнително врязване и приковаване на гредите и талпите. Подът беше от по-тънки и също тъй издялани греди, а покривът се състоеше от леки, здраво свързани помежду си пръти, грижливо покрити с дървесна кора.
В резултат целият този остроумен строеж създаваше на собственика жилище, до което можеше да се стигне само по вода и чиито стени се състояха от греди, плътно пристегнати помежду си и дебели два фута в най-тънките си краища. Само целенасочена, усилна работа на човешки ръце или пък бавното влияние на времето можеше да ги разруши.
Тъй като гредите не бяха еднакво дебели, отвън постройката изглеждаше грубовата и неравна. Ала издяланите им вътрешни страни придаваха и на пода, и на стените гладкост, приемлива както за живеене, тъй и за окото. Не по-малко забележителен бе коминът на „замъка“ — Хари привлече вниманието на спътника си върху него и му обясни как е бил изграден. Като материал използвали гъста глина, стягана в калъп от пръти и оставяна да се втвърди последователно — част по част — като се почне от основата. След като по тоя начин издигнали целия комин и го пристегнали здраво с външни подпори, запалили в огнището силен огън и го поддържали дотогава, докато коминът се изпекъл като тухла. Това съвсем не било лека работа и не им се удало напълно. Но като запушили пукнатините с глина, в крайна сметка се получило добро огнище с комин. То се намираше върху дървения под, подсилен отдолу с допълнителна подпора.
— Какво ли не хрумва на стария Том — добави Бързият Хари. — Той беше вложил душа и сърце в успешното изграждане на своя комин, който неведнъж заплашваше да се срути изцяло. Но явно е, че постоянството надвива дори и дима; сега Том разполага с удобна колиба, при все че в началото имаше всички изгледи коминът да се окаже само пукната тръба, от която да излизат пламъците и да заплашват с пожар.
— Изглежда, Хари, че ти знаеш цялата история на „замъка“, та дори и на стените и на огнището му — каза усмихнат Ловецът. — Нима любовта завладява човека дотолкова, че го кара да изследва историята на жилището на любимата си?
— Отчасти е така, момчето ми, а отчасти познанията ми се дължат и на наблюдение — отвърна със смях добродушният гигант. — През лятото, когато старецът строеше, ние — доста голяма група — бяхме дошли тук, край езерото, и му помогнахме в работата. Значителна част от ония изправени греди пренесох на собствените си рамене, а мога да те уверя освен това, мастър Нати, че брадвите здравата фучаха, когато се намирахме сред дърветата на брега. Старият дявол не е свидлив по отношение на храната и понеже често бяхме яли на неговата трапеза, решихме, че не ще бъде зле да го настаним в удобен дом, преди да заминем с насъбраните кожи за Олбъни. Да, много храна съм погълнал аз в колибите на Том Хътър. А Хети, макар и малко слабоумна, умее да си служи чудесно с тигана и скарата!
Докато двамата разговаряха така, тяхното кану постепенно се приближи до „замъка“ толкова, че беше необходим само още един-единствен удар с греблата, за да се озоват до малкия пристан. Той представляваше дървена платформа пред входа, около двадесет стъпки дълга и толкова широка.
— Старият Том нарича този своеобразен кей „преден двор“ — забеляза Бързият Хари, докато връзваше лодката, след като той и спътникът му я бяха напуснали, — а пък ония превзети благородници от фортовете го кръстиха „касъл корт“ — съдилището на „замъка“ — при все че не ми побира умът за какво съдилище25 може да става дума тук, дето няма и помен от закони. Впрочем излезе точно така, както предполагах — вътре няма жива душа, а цялото семейство е тръгнало да пътешества!
Докато Бързият се въртеше из „предния двор“ и оглеждаше остротите, въдиците, мрежите и останалите необходими принадлежности към една погранична колиба, Ловецът, чийто характер бе, общо взето, по- сдържан и спокоен, влезе в дома, овладян от любопитство, необичайно за човек, привикнал тъй отдавна с индианските обичаи.
Вътрешността на „замъка“ беше толкова безукорно спретната, колкото странна бе външността му. Цялата площ — около двадесет на четиридесет стъпки — бе разделена на няколко малки спални. Първото помещение, в което той влезе, служеше на обитателите едновременно и за дневна, и за кухня. Подредбата представляваше странна смесица, каквато обикновено се срещаше в самотните колиби от онова време по границата. По-голямата част от покъщнината се отличаваше с груба и крайно примитивна изработка. Ала в единия от ъглите имаше часовник в красива кутия от тъмно дърво и два или три стола, маса и писалище, явно дошли от жилище с по-претенциозна подредба. Часовникът тиктакаше усърдно, но грубите му оловни стрелки оправдаваха нескопосния си вид, сочейки единадесет часа, макар слънцето ясно да показваше, че пладне вече бе минало.
В стаята се намираше още и стар, масивен сандък. Кухненските съдове бяха от най-простите и далеч не многобройни, но всички бяха на мястото си и свидетелстваха за най-старателни грижи, полагани за поддържането им.
След като огледа външното помещение, Ловецът вдигна дървеното резе и влезе в тесен коридор, който разделяше вътрешността на дома на две равни части. Тъй като нравите в тия погранични места не се отличаваха с особени предразсъдъци, а неговото любопитство бе силно възбудено, младият човек отвори една от вратите и се намери в спалня.
Само един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че това помещение се обитава от жени. Завивката бе почти претъпкана с пух от диви патици, но тя се намираше върху грубо изработен нар, който се издигаше само на един фут над земята. От едната му страна, по дървени закачалки, бяха подредени различни дрехи от много по-добро качество, отколкото можеше да се очаква на такова място — по тях имаше панделки и други украшения. Не липсваха и хубави обувки с изящни сребърни токи, носени обикновено от по-заможните жени. А не по-малко от шест пъстроцветни ветрила бяха оставени полуразтворени, така че привличаха окото с причудливите си багри. Дори възглавницата върху по-близкия край на леглото беше покрита с по- хубава калъфка, отколкото съседната и украсена по края с тясна набрана лентичка. Над нея висяха шапчица, кокетно украсена с панделки, и чифт дълги ръкавици, каквито рядко се използваха по онова време от трудещите се слоеве; те бяха закачени суетно, сякаш с намерение да бъдат изложени поне там, щом като не можеха да се покажат върху ръцете на своята собственичка.
Ловецът видя и огледа всичко това с бързина, която би направила чест дори на наблюдателните му приятели, делауерите. От очите му не убегна и разликата между двете половини на леглото, горният край на което опираше в стената. На отсрещната страна всичко бе скромно и непривлекателно — изпъкваше единствено съвършената му спретнатост. Няколкото рокли, които висяха на дървените закачалки до него, бяха от най-груб плат, със съвсем обикновена кройка и нищо по тях не свидетелстваше, че са приготвени за показ. По тях нямаше нито една панделка; нямаше и други шалки или кърпи за глава освен ония, които наистина подхождаше да носят дъщерите на Хътър.
Години бяха изминали, откакто Ловецът бе влизал в стая, нарочно предназначена за жени от неговата раса. Гледката пробуди в ума му рой детски спомени и той се забави в стаята, овладян от нежно чувство, каквото отдавна не го беше обземало. То му припомни за неговата майка — сети се как беше виждал скромните й дрехи по закачалки като тия, които сега чувстваше, че трябва да са на Хети Хътър. И си спомни за сестра си — нейният вроден вкус към хубавото бе почнал да се развива и проявява като тоя на Джудит, макар и в по-малка степен. Тия леки сходства събудиха в него отдавна скрити чувства и той напусна стаята угнетен. Без да се оглежда повече, младият мъж се върна бавно и замислено в „предния двор“.
— Старият Том се е заловил за нов занаят и опитва сега щастието си с капани — извика Бързият Хари, който хладнокръвно беше изследвал принадлежностите на пограничния жител. — Ако намеренията му наистина са такива и ти си склонен да останеш по тия места, можем да прекараме великолепно ловния сезон. Докато ние със стареца търсим бобрите, ти можеш да ловиш риба и да биеш елени, за да не умрем от глад. И на най-непохватния ловец ние винаги сме давали половин дял, а такъв способен и точен стрелец като тебе може с право да очаква цял.
— Благодаря ти, Хари… От все сърце ти благодаря! Но и самият аз бих участвал в лова на бобри, стига да ми се удаде случай. Вярно е, че делауерите ме наричат „Ловеца на елени“, но това име получих не
