Джейн Ан Кренц
Отдаването
ПРОЛОГ
Часовникът в хола удари полунощ. Това беше смразяващ звън. Красивата, старомодна, ужасно тежка рокля не й стоеше добре, понеже беше скроена за друга жена, и спъваше нейното безумно тичане по коридора. Тънката вълнена тъкан се заплиташе в краката й, заплашвайки да се смъкне при всяка отчаяна стъпка. Тя повдигна краищата на роклята високо, почти до колената, и хвърли един поглед през рамо.
Той се приближаваше към нея, преследвайки я като хрътка, полудяла от кървава страст, гонеща елен по степта.
Неговото лице, някога демонично красиво, довело една невинна, доверчива жена първо до брак, а после до гибел, сега бе маска на ужас и убийствено горяща ярост.
С обезумели и изцъклени очи, с разрошена коса, той я дебнеше с нож в ръката, който скоро щеше да се забие в гърлото й.
— Проклета кучка! — отекна неговият яростен вик надолу по стълбите за хола. Светлината на една мъждукаща свещ осветяваше страшното острие в ръката му. — Ти си мъртва! Защо не ме оставиш на мира? Заклевам се, че ще те изпратя обратно в ада, където ти е мястото, и този път ще го направя наистина. Чуй ме, проклет призрако! Този път наистина ще го направя!
Тя искаше да изкрещи, но не можеше. Единственото, което беше по силите й, бе да тича.
— Аз ще гледам как кръвта ти се стича по пръстите ми, докато пукнеш! — крещеше той, приближавайки я все по-близо. — Този път наистина ще умреш, мръсна кучко! Ти ми причини достатъчно болка!
Ужасът тичаше по петите й, а тя бе едва в подножието на стълбището. Поемайки си въздух, вдигна още по-високо краищата на роклята си и се затича по стълбите, придържайки се с една ръка за перилата, за да не падне. Щеше да бъде горчива ирония на съдбата да умре с пречупен врат, вместо с прерязано гърло. Той беше много близо, много, много близо. Тя чувстваше, че може и да не се спаси. Този път отиде много далеч, поемайки твърде голям риск. Игра ролята на дух и сега бе много вероятно да се превърне в такъв. Той щеше да се хвърли върху нея, преди да е достигнала последното стъпало.
Най-после намери доказателството, което търсеше. В яростта си той направи признание. Ако тя остане жива, ще има правда за бедната й майка. Но ставаше все по-очевидно, че това разследване ще й коства живота.
Скоро щеше да усети ръце му върху себе си, сграбчвайки я в някаква отвратителна пародия на интимна прегръдка. Така, както я бе плашил, когато беше по-млада.
След това щеше да усети ножа.
Ножът!
Мили боже, ножът!
Тя бе преполовила стълбите, когато грозният вик на преследвача й разгони сенките. Погледна назад и с ужас осъзна, че за нея до края на живота й полунощ щеше да означава кошмар.
ГЛАВА 1
Виктория Клеър Хънтингтън знаеше кога бе ухажвана. Тя беше достатъчно зряла за своите 24 години, за да разпознава изтънчените зестрогонци. Наследничките, преди всичко, играеха почтено. Фактът, че е все още сама и господарка на своето собствено огромно наследство, доказваше способността й да избягва лъскавите, измамни авантюристи, които се появяваха в живота й. Виктория отдавна беше решила никога да не става жертва на техния притегателен или необикновен чар. Но Лукас Мелъри Колбрук, новият граф Стоунвейл, беше различен. Той можеше да играе много добре ролята на ухажор. При това у него нямаше нищо примамливо, но сред ярките, безлични птици, този мъж беше като ястреб.
Виктория бе започнала да се чуди дали именно тези качества, които трябваше да я държат нащрек — силата и огромната воля на Стоунвейл — не я бяха привлекли към него. Нямаше защо да отрича — тя беше очарована от този мъж още преди да измине и час от запознанството им. Това привличане я обезпокои. В действителност, то бе твърде опасно.
— Страхувам се, че пак спечелих, милорд — каза Виктория, свали облечената си в елегантна ръкавица ръка и подреди ветрилообразно картите върху зелената филцова маса. После дари с ослепителна усмивка противника си.
— Моите поздравления, мис Хънтингтън. Късметът ви наистина работи тази вечер.
Стоунвейл, чиито сиви очи напомняха на Виктория за витаещи посред нощ призраци, не изглеждаше ни най-малко огорчен от тази загуба. Имаше по-скоро вид на доволен човек, чийто внимателно подготвен план току-що се бе осъществил. Същевременно излъчваше и чувство на хладна неприязън.
— Да, тази вечер щастието наистина ми се усмихна — промълви Виктория. — Някой може дори да заподозре, че има нещо нередно.
— Не бих и помислил за такава възможност. Не мога да ви позволя да поставяте под съмнение честта си, мис Хънтингтън.
— Много мило от ваша страна, милорд, но тук не става въпрос за моята чест. Уверявам ви, съвсем сигурна съм, че играх почтено.
Дъхът й секна, защото знаеше, че с тази забележка стъпва на несигурна почва. В действителност, думите й прозвучаха като обвинение към графа, че е играл с белязани карти, за да осигури победата й.
Очите на Стоунвейл срещнаха нейните. Изражението им беше необикновено спокойно. Застрашително спокойно, помисли си Виктория, като леко потрепера. Нямаше дори искрица вълнение в този студен, сив поглед. Но тя не можа да прочете нищо по лицето му освен една особена наблюдателност.
— Бихте ли били така добра да изясните забележката си, мис Хънтингтън?
Виктория бързо реши да стъпи обратно на по-твърда почва.
— Моля, не ми обръщайте никакво внимание, милорд. Просто съм учудена от сполуката с картите тази вечер. Аз съм един посредствен играч с късмет, докато вие сте с репутацията на опитен такъв или поне така съм чувала.
— Ласкаете ме, мис Хънтингтън.
— Не ми се вярва — отвърна Виктория. — Носят се легенди за майсторството, което сте проявили на масите в Уайт и Брук, както и в някои други недотам почтени клубове.
— Твърде преувеличено е, струва ми се. Вие разпалвате любопитството ми. Та ние току-що се запознахме! Откъде сте могли да чуете подобни истории?
— Аз съм сигурна, че знаете как се разнася мълвата, милорд.
Виктория едва ли можеше да признае, че бе попитала приятелката си Анабела Линдууд за него, когато преди два часа той пристъпи прага на балната зала.
— Наистина. Но жена с вашата очевидна интелигентност би трябвало добре да знае, че не трябва да се доверява на слухове — с леко, небрежно движение Стоунвейл събра картите в тесте, като отпусна изящната си ръка върху масата, и се усмихна студено на Виктория. — Сега, мис Хънтингтън, имате ли предложение, как ще се разплатим?
Виктория го погледна с безпокойство, неспособна да потуши надигащото се у нея вълнение. Ако тя имаше някакъв усет, трябваше да приключи веднага с това. Но тази вечер й беше трудно да мисли хладнокръвно и логично — така, както би разсъждавала при други обстоятелства. Тя никога не беше срещала човек като Стоунвейл.
Жуженето от разговорите и смеха в игралната зала на лейди Атертън заглъхваше, а музиката като че ли се чуваше все по-далечна и по-далечна. Голямата лондонска къща на Атертънови беше пълна с хора от висшето общество, а също и с безброй прислужници, но Виктория се почувства внезапно самотна, като че в огромната къща бяха единствено само тя и графът.
— Моите победи… — повтори бавно тя, като се опитваше да надникне в мислите си. — Да, ще трябва да направя нещо, нали?
— Аз вярвам, че облогът беше изряден. Като победител имате право на едно желание, а аз съм на ваше разположение.
— Както и да е, в момента нямам никакви желания.
— Напълно ли сте убедена?
