Ретбоун — огромен, изискан мъж с леко побеляла коса и нос, който би прилягал на всеки аристократ, тържествено посочи затворената врата на библиотеката:
— Убеден съм, че лейди Нетълшип е заета с няколко човека от Обществото за изучаване на природната история и градинарството.
— Отлично! Моля те, Ретбоун, не бъди толкова намусен. Не всичко е загубено. Явно те все още не са успели да подпалят библиотеката.
— Това е въпрос на време — измърмори Ретбоун.
Виктория се засмя, минавайки покрай него, и като си сваляше ръкавиците, се запъти към вратата на библиотеката.
— Помниш ли, Ретбоун? Ти служеше при леля още когато дойдох за първи път тук като малко момиченце. Тя никога не е запалвала нищо наоколо.
— Извинете, мис Хънтингтън, но имаше времена, когато вие и тя заповядвахте да се извършват експерименти с барут — Ретбоун се развълнува, като си припомни.
— Какво? Вие искате да ми припомните нашите жалки малки опити да произвеждаме фойерверки? Каква добра памет имате!
— Някои събития от живота ми до ден днешен са запечатани, така ясно в съзнанието ми, както в деня, в който са се случили. Аз лично никога няма да забравя изражението на лицето на лакея, когато бе произведена експлозията. В този миг ние си помислихме, че сте загинали.
— Но когато това свърши, аз бях само леко зашеметена. В действителност бях покрита и с пепел, което накара всички да спрат — отбеляза Виктория.
— Вие изглеждахте сива като смъртта, ако нямате нищо против, мис Хънтингтън.
— Да, това беше доста зрелищно, нали? Е, добре, никой не може да лежи на стари лаври. Има твърде много нови интригуващи чудеса в природата, които трябва да бъдат проучени. Нека да видим докъде е стигнала леля ми.
Ретбоун погледна как лакеят отвори вратата на библиотеката. Изражението на лицето му говореше, че той е подготвен за всичко, което би могло да се случи вътре. Но вътре не се виждаше нищо. Библиотеката бе потънала в пълна тъмнина, дори огънят в камината гаснеше. Виктория влезе внимателно, като напразно се опитваше да се ориентира в тъмнината. От дълбочината на стаята се чу звук от дрънчене.
— Лельо Клео!
Отговорът бе неочакван — ослепителна бяла светлина. Тя разкри една група от четирима, събрани в кръг в центъра на стаята, в момент на пълно облекчение от лумването. Групичката се задъхваше от удивление. Но миг по-късно гигантската искра изчезна, а заедно с нея и последвалите я възгласи.
Виктория се усмихна към отворената врата, където стояха лакеят и Ретбоун.
— Няма нищо страшно за тази вечер — увери ги тя. — Членовете на обществото просто си играят с новата електрическа машина на лорд Потбъри.
— Голямо успокоение, мис Хънтингтън — отговори сухо Ретбоун.
— О, Вики, ти си дошла! — чу се глас от тъмнината. — Успя ли да се повеселиш у Атертънови? Влез! Ние сме точно по средата на най-интересната серия от демонстрации.
— То се вижда. Съжалявам, че пропуснах някои от тях. Знаеш колко много обичам експерименти с електричество.
— Да, знам, скъпа.
Лъчът светлина от отворената врата освети лелята на Виктория, когато тя се приближи да поздрави племенницата си. Лейди Нетълшип бе висока почти колкото Виктория. Тя бе в началото на своите 50 години и златистокафявата й коса бе прошарена от сребърни нишки. Имаше същите весели очи и същия жив характер, които исторически охарактеризираха жените от техния род. Тези качества създаваха впечатление за красота, дори за жени на годините на леля Клео, по чието лице наблюдателното око можеше да открие много истини. Клео, както винаги, се обличаше по последна дума на модата. Нейната рокля, с цвят на зрели праскови, бе скроена така, че да подчертае все още стройната й фигура.
— Ретбоун, затворете вратата! — каза бързо тя. — Ефектът от машината е много по-голям на тъмно.
— С удоволствие, мадам — каза икономът и кимна на лакея, който затвори вратата с очевидно облекчение, и библиотеката веднага потъна в непроницаема тъмнина.
— Влез, влез! — каза Клео, като хвана ръката на своята племенница и я поведе през мрака към малката групичка, скупчена около електрическата машина. — Познаваш всички, нали?
— Надявам се — отговори Виктория, осланяйки се на своята памет за лицата, които бе зърнала преди малко за секунда.
Шепот на одобрение се разнесе от сенките. Посетителите на лейди Нетълшип бяха свикнали с подобни чудатости, като например — да бъдат представени в пълен мрак.
— Добър вечер, мис Хънтингтън.
— Вашият слуга, мис Хънтингтън, изглежда много добре днес.
— Приятно ми е, мис Хънтингтън. Вие дойдохте точно навреме за следващия опит.
Виктория веднага разпозна тези три мъжки гласа. Лорд Потбъри, Гримшоу и Тотингам бяха от кръга обожатели на нейната леля. Тяхната възрастова граница варираше от 50 години за лорд Потбъри до 70 за лорд Тотингам, а Гримшоу бе в началото на 60-те си години.
Тримата бяха в свитата на леля й от толкова отдавна, че дори Виктория не можеше да си спомни. Тя не знаеше дали от самото начало са имали такъв интерес към научните експерименти, или в течение на годините са развили тази страст към изследванията.
— Моля ви, продължете вашите опити — настоя Виктория. — Аз мога да остана само час-два, след което трябва да бъда в леглото. Сбирката на лейди Атертън беше твърде изморителна.
— Разбира се, разбира се — рече Клео, като разпери ръце. — Потбъри, защо не дадете на Гримшоу да завърти лоста?
— Не възразявам — отвърна Потбъри. — Твърде уморително е. Заповядайте, Гримшоу. Завъртете го!
Гримшоу изропта в отговор и секунда по-късно звукът от манивелата проглуши ушите на четиримата. Едно парче плат се триеше усилено в дългия стъклен цилиндър, докато се получи един голям разряд и обгарящ светлинен пукот заигра по сенките. Въздишка на задоволство и възхищение изпълниха отново залата.
— Чух, че са били проведени няколко опита за съживяване трупове с електричество — обяви Потбъри на малката група.
— Великолепно — каза Клео, напълно омаяна от това съобщение. — И какъв е резултатът?
— Само няколко конвулсии на ръцете и краката, но нищо по-продължително. Аз опитах с жаба. Достатъчно лесно се достига до няколко разтърсвания на крайниците, но жабата си остава мъртва. Не мислете, че съм постигнал много в тази насока.
— Откъде са взели труповете за експеримента? — попита Виктория, безсилна да задуши своето болезнено любопитство.
— От въжето на палача — отговори Гримшоу. — Откъде другаде? Един уважаващ себе си изследовател не може да ограбва гробовете.
— Ако труповете са били на негодници, нека по-добре си останат мъртви — заяви лейди Нетълшип. — Няма смисъл да се бесят крадци и изкормвачи, ако те ще се появят отново, само защото някой е искал да прави експерименти с електричество.
Виктория почувства леко гадене при мисълта за такава вероятност. Тези неща бяха обезпокоително близко до последните й кошмарни сънища.
— Аз съм напълно съгласна с вас, лельо Клео. Няма смисъл да се отърваваме от разбойниците, ако никой не може да гарантира, че те ще си останат мъртви.
— Като говорехме за трудностите при намиране на трупове за експерименти, трябва да кажа, че някои хора си изкарват прехраната, като ограбват гробовете.
Тъмната стая не можа да скрие тръпките на лейди Финч.
— Аз чух за подобно нещо, което се случило една нощ в двора на малка църква в покрайнините на града. Взели два трупа, които били погребани през деня.
