— О, да! Той е бил женен за Катрин Монроуз. Да, спомням си. Майка й е почитателка на книгите на мама и е възпитавала дъщеря си в този дух. Мама. Винаги казваше, че Катрин е пример за приложението на нейните книги.
— Колко интересно! Ние с Грейстоун сме напълно противоположни. Нямаме нищо общо. Той не обича свободомислещите жени, дори не знае за нещата, които правя.
— Защо Грейстоун трябва да знае всичко? И защо смяташ, че държанието ти е непристойно?
— Повярвай ми, Клаудия, Грейстоун вероятно не иска да се жени за мен.
— Тогава защо е поискал ръката ти?
— Не вярвам да го е направил — отвърна мрачно Аугуста. — Сигурна съм, че не е. Станала е грешка. Той е поискал твоята ръка.
— Моята? — ръката на Клаудия се разтрепери и чашата затрополи в чинийката. — О, небеса! Това е невъзможно!
— Как невъзможно! Аз мислих върху това и зная точно как е станало. Грейстоун е дошъл тук днес следобед и е поискал ръката на госпожица Болингър. Чичо Томас е помислил, че графът иска моята ръка, защото съм по-голямата, и е станала грешка. Той е поискал твоята.
— Не е истина, Аугуста. Татко не би направил такава фатална грешка.
— Напълно е възможно. Чичо Томас винаги обърква нещата. Знаеш, че е разсеян и ни бърка имената. Толкова е задълбочен в науката, че понякога забравя изобщо, че съществуваме.
— Това му се случва рядко, Аугуста.
— Трябва обаче да се съгласиш, че все пак се случва — настоя Аугуста. Чичо Томас иска въпреки всичко да ме омъжи и така е станала грешката. Бедният Грейстоун!
— Бедният Грейстоун? Чух, че бил доста богат. Имал имения в Дорсет.
— Не говоря за това. Важното е, че когато види обявленията във вестниците, ще се ужаси. Ще се почувства измамен. Трябва да се направи нещо и то веднага.
— Какво ще правиш, за Бога? Минава девет часа. Трябва да отиваме у Бентли. Соарето ще започне след малко.
— Трябва непременно да разговарям с лейди Арбътнот още тази вечер.
— Ти ще ходиш отново в „Помпея“? — с укор я попита Клаудия.
— Да. Ще дойдеш ли с мен?
Аугуста винаги я канеше, но тя отказваше всяка нейна покана.
— За Бога, никога! Чудя се как прекарваш цялото си време в този клуб!
— Моля те, Клаудия, недей да ме упрекваш поне тази вечер.
— Зная колко си привързана към това място и към лейди Арбътнот. Но се боя, че клубът ще засили някои черти у теб, които са характерни за Нортъмбърланд-Болингър. Например безразсъдството и импулсивността ти. А така от теб няма да стане добра графиня.
Аугуста присви очи. Понякога Клаудия приличаше изцяло на майка си Прудънс Болингър. Лелята на Аугуста беше авторка на няколко книги за възпитанието на младите дами, между които „Наръчник за поведението на младите дами“ и „Наръчник за нужните познания на младите дами“. Клаудия се стараеше да следва съветите на майка си от тези книги и дори се опитваше сама да пише подобни.
— Кажи ми, Клаудия, ако успея да оправя навреме тази каша, ще бъдеш ли щастлива да се омъжиш за Грейстоун?
— Татко не е допуснал грешка — отговори тя. После се изправи и спокойно тръгна към вратата. Роклята, й бе подбрана от Аугуста и подчертаваше красотата й. Действително приличаше на ангел в светлосинята коприна. Русата й коса, подредена в стил „мадона“, беше украсена с малко диамантено гребенче.
— Станала е грешка. Убедена съм в това, Клаудия.
— Ако е станала грешка, ще се подчиня на бащината воля. Но съм сигурна, че няма грешка. Ти ми помогна много през този сезон с твоите съвети, Аугуста. Позволи ми сега и аз да ти дам един съвет: направи усилие да угодиш във всичко на Грейстоун. Постарай се също да обуздаеш характера си. Вярвам, че графът ще се държи с теб толерантно. Трябва да прочетеш непременно някоя от книгите на майка ми преди сватбата.
Последните думи отегчиха Аугуста и тя побърза да затвори вратата след братовчедка си. Да живееш с хора от рода Хемпшир понякога бе досадно. Представи си как братовчедка й седи срещу графа и на закуска обсъждат програмата за деня. Нямаше съмнение, че и двамата ще си омръзнат още на втората седмица. Но това беше техен проблем. Аугуста се огледа в огледалото, направи гримаса и се досети, че не си е сложила бижуто за вечерта. Отвори малка позлатена кутийка с две скъпи за нея неща — един внимателно сгънат лист хартия, съдържащ стих с доста неприятно съдържание, написан с кръвта на брат й преди смъртта му, — и една огърлица. Тя беше наследство на жените от рода Нортъмбърланд-Болингър и се предаваше от поколение на поколение. Последно бе принадлежала на майка й. Представляваше наниз от диаманти и кървавочервени рубини. В центъра блестеше най-големият рубин. Аугуста окачи внимателно огърлицата на шията си. Носеше я често. Това беше единственото ценно нещо, оставено от майка й. Всичко останало бе продадено от брат й Ричард. Трябваха му пари, за да си купи военно звание.
Когато си сложи огърлицата, най-големият рубин се намести между гърдите й. Аугуста се обърна към прозореца и започна да крои плановете си за вечерта.
Хари се прибра от клуба малко след полунощ. Изпрати прислугата да си легне и се запъти към кабинета си. Имаше писмо от дъщеря му, в което тя разказваше за времето в Дорсет и за успехите си в учението.
Наля си чаша бренди и седна да прочете още веднъж старателно написаното писмо. Той се усмихна. Мередит беше деветгодишна, сериозна и прилежна в уроците си, готова да угоди на баща си и да му се подчинява. Той се гордееше с нея, лично бе изготвил програмата й за обучение. От нея бяха изключени такива занимателни неща като четене на книги и рисуване. Хари беше убеден, че това е излишно и само възбужда романтични мисли в женското въображение. Не искаше Мередит да се занимава с подобни неща. Обучението бе поето от гувернантката Клариса Флеминг. Тя се оказа много подходяща, защото, макар да беше негова обедняла роднина, имаше много опит в дисциплините, които преподаваше, и беше интелигентна и образована.
Хари остави писмото върху писалището и си помисли какво ли би се случило с дома му, ако Аугуста се грижеше за него. „Може би съвсем ще се побъркам“ — помисли си той. Нещо изшумоля зад прозореца. Хари се намръщи и погледна навън, но не видя нищо. След малко се чу пращене. Той въздъхна и взе абаносовия си бастун, който винаги беше близо до него. Лондон не беше континентът. Войната беше свършила, но светът беше все така неспокоен. Опитът му го доказваше. Той се изправи с бастуна в ръка и загаси лампата. Застана от едната страна на прозореца. Щом светлината угасна, шумът се засили. Някой се прокрадваше през храсталаците край къщата. Малко по-късно се почука по стъклото. Хари погледна надолу и видя фигура, облечена в пелерина и покрита с качулка. Лунната светлина освети малка, нежна ръчица, която се опитваше да почука отново. Познаваше отнякъде тази ръка.
— По дяволите! — той се отмести, постави бастуна на писалището, после отвори прозореца бързо и ядосано, опря двете си ръце на рамката и се наведе надолу.
— Слава Богу, че сте тук, господине! — каза Аугуста, отмятайки назад качулката си. Луната огря лицето й. — Видях светлината на лампата, но когато угасна, помислих, че сте излезли. Щеше да бъде истинско нещастие, ако не ви бях намерила тази нощ. Чаках около час при лейди Арбътнот вашето завръщане.
— Доколкото разбирам, ме е чакала дама.
— О, защо с тази ирония!
— Какво ви дава основание да мислите така? — Хари се протегна, хвана я за ръцете и я изтегли през прозореца. В това време съзря как друга фигура се промъква зад храстите.
— За Бога, кой е това?
— Това е Шръгс, господине. Икономът на лейди Арбътнот — рече Аугуста запъхтяно и започна да оправя пелерината си, щом той я пусна. — Лейди Арбътнот настоя той да ме придружи.
— Шръгс? Разбирам. Почакай тук, Аугуста — Хари постави единия си крак на прозореца, после другия, скочи долу и извика към приведената фигура, скрита в храстите.
— Ела тук, добри човече!
