снимали?
— Не — призна той. — Досега само веднъж съм го гледал как се състезава и изобщо не съм наясно с ритуалите около надбягванията. Бях на трибуните и никой не ме извика, за да ми каже, че трябва да се снимам.
Тя вдигна глава към него и се засмя, откривайки в гласа му искрено разочарование, което беше доста привлекателно.
— Никой няма да те извика. Бързо отиваш и се снимаш. Хайде, Кон, да вървим!
Обзета от възбудата, че е свързана с печелещ надбягването кон, Онър мимоходом забеляза колко усилие трябваше да положи, за да заведе Ландри до мястото на победителя, където Легаси, разтърсващ грива и плувнал в пот, чакаше да го снимат.
Сякаш всички присъстващи, с изключение на Ландри, силно желаеха да участват в този скромен ритуал. Кон едва ли не бе притеснен от суматохата около неговия жребец. На Онър й се стори, че той не бе свикнал да бъде в центъра на вниманието. Човекът в сянка — проблесна в съзнанието й и смътно се зачуди с какво се бе занимавал през живота си. Докато Онър избута Кон близо до главата на Легаси и официалните лица от състезанието заемат обичайните си места, до коня вече стояха няколко души, които нямаха абсолютно нищо общо със събитието.
В последния момент Ландри се огледа и видя, че Онър го чака зад преградата. Изведнъж той хладно и повелително протегна ръка.
— Ела, Онър. Ти също можеш да бъдеш на тази снимка.
— О, не, нямам никаква заслуга за победата му — протестира тя.
Но в очите му имаше нещо повече от любезност. Те излъчваха странно силно напрежение. Онър прецени, че Ландри иска тя да е до него и в такива трескави моменти инстинктът й подсказваше, че трябва да се подчини. Освен това колко пъти щеше да има възможност да се снима със състезателен кон, който е победил — запита се ободрително тя и забърза напред, за да застане до него.
Всичко приключи за един миг. Организаторите се снимаха след всяко надбягване и ритуалът беше отработен. Този следобед вече бяха направени четири снимки с конете победители и техните сияещи от щастие собственици и оставаше да се направят още няколко. Тълпата около Легаси бързо се разцепи, когато Хъмфри го хвана за поводите и го поведе към обора. Ландри все още беше с дистанцираното си изражение на задоволство, но не успя да заблуди Онър. Личеше си огромното му удовлетворение от победата на Легаси. Тя интуитивно го почувства.
— Победителят има много приятели — отбеляза Онър, когато непознатите, които бяха успели да се доберат да ги снимат, със смях се оттеглиха.
— Така е в живота. От друга страна, при тези, които губят, е малко по-различно — заяви Кон Ландри сухо и поведе Онър обратно към трибуните.
Тази мисъл я натъжи.
— Чудя се колко приятели ще има Грейнджър сега, след като е арестуван. Ако е арестуван. Какво ще стане, ако след няколко часа го освободят под гаранция, Кон? Ами ако капанът не се е затворил както трябва?
— След като не знам за какво се тревожиш, не мога да бъда много убедителен, нали?
Онър се изчерви и решително премина на друга тема.
— По-добре да отидем да приберем печалбите си.
Той се поколеба, когато тя се насочи към гишетата за залаганията.
— Онър?
— Какво има, Кон?
— Струва ми се, че трябва да ми кажеш какво става.
— Защо? — попита рязко тя, а настроението й бързо помръкна.
Моментната възбуда от това да бъде понесена с възторжената тълпа от хора, свързани с надбягванията, почти се изпари.
— Защото ми дължиш обяснение — отговори кратко той.
— Ти каза, че ти дължа единствено компанията си, докато наблюдаваме как Легаси побеждава.
— Това е само част от всичко, което ми дължиш.
Тя видя неразгадаемия хлад в очите му и потисна обземащата я тръпка. Тълпата около тях прииждаше и отстъпваше, без да обръща внимание, че двамата й пречат — все едно че ги нямаше. Онър се почувства сама и изолирана, принудена да се справя с хищник при условията, поставени от него.
— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не се беше намесвал — каза тихо тя.
— Но се намесих и сега е прекалено късно.
— Прекалено късно за какво, господин Ландри?
Той леко се усмихна.
— Преди няколко минути се обръщаше към мен на малко име.
— Просто ми кажи какво искаш от мен — избухна нервно тя. Тюркоазеносинята дръжка на чантата й бе мокра от изпотената й длан.
— Например да вечеряме утре заедно? — предложи внимателно той.
Очите й се разшириха от учудване.
— Вечеря!?
— Както Итън ти каза, дошъл съм в този град, за да видя как се развива Легаси. Не познавам никого, освен Итън и Хъмфри, както и още няколко души, които имат коне в конюшните на Хъмфри. Толкова ли е странно, че искам да вечерям с една привлекателна жена, чийто баща е бил собственик на бащата на Легаси?
— Не знам. Странно ли е? У теб има нещо, което ме смущава, и ми се струва, че това ти е известно.
— Бейли и Хъмфри могат да гарантират за мен — изтъкна спокойно той. — Ако ми нямаш доверие, обърни се към тях за препоръки.
— Не става въпрос за това — обърка се тя. — Става въпрос за Грейнджър. Все още не разбирам откъде си знаел какво става този следобед.
— Казах ти. Слухове около надбягванията. Те са навсякъде.
— Явно не са стигнали навреме до ушите на Грейнджър.
— Може би защото повечето хора тук предпочитат да видят, че е отстранен от играта. Той е измет.
— По този въпрос съм съгласна с теб.
— Интересува ме как си се забъркала с такъв човек.
— А ако не искам да ти кажа? — реагира предизвикателно тя.
— Въпреки това искам да те заведа на вечеря.
Но това не бе обикновена покана. В противен случай, Онър знаеше, че щеше да я приеме, без много да се колебае. Нещо у Кон Ландри я интригуваше и заставяше да му се подчини. Но начинът, по който я покани на вечеря, я накара да бъде предпазлива. Поканата му бе изпълнена със същата настойчивост и припряност, с каквато той я бе помолил преди няколко минути да застане да се снима. От друга страна, му дължеше много, може би повече, отколкото самата тя подозираше, за намесата му този следобед. А пък и Итън Бейли и Тоби Хъмфри, изглежда, го харесваха, каквото и да струваше това.
Кон сигурно бе забелязал проблясващата несигурност в очите й, защото й отправи странната си язвителна усмивка и леко я избута към гишетата, където изплащаха печалбите.
— Дай ми адреса си и ще те взема в седем.
— Не мисля, че…
— Къде е билетът ти? — попита я той, когато приближиха гишето.
— Ето го.
Тя нервно ровеше из чантичката, търсейки печелившия си билет от два долара. При тази неудобна ситуация едно найлоново пликче падна на пода. Онър леко въздъхна, когато Кон се пресегна да вдигне класьора й за визитни картички и прочете:
