погледнал с неочаквано раздразнение. После това се забрави. А Павел бе измърморил: „Една старческа целувка“…
Оттогава Стела го наричаше „Старче“. Този прякор започна да се разпространява горе, сред екипажа на кораба. Но Павел всъщност бе доволен: когато се върне на Земята след това второ излизане до Урановата планета, един овехтял от скиторене астронавт все пак по-лесно ще се пенсионира с такъв прякор. Мина времето, когато бели гриви се развяваха из Големия космос. Сега е времето на младите. Пък и с умората си Павел просто агравираше. Умората беше реална, приборите на медицинския робот я регистрираха ясно, но кой от астронавтите не я познаваше? И кой й обръщаше внимание? Час, два в кабината на лекаря — и можеш да подскачаш в гимнастическия салон. На Павел просто му беше омръзнало всичко и не искаше, не смееше дори да си го признае. Не му се излизаше вече: искаше си поляната, дървото, тревата на Земята. Искаше тишина.
— Искам — рече гласно Павел, сякаш се намираше пред комисията на Центъра — да седя под едно дърво, сред една поляна. И да гледам тревите. С роса, с калинки. Ето това искам.
— Много искаш — рече Павел.
— Това ще ти се полага — рече Павел с въображаемия глас на някой от комисията — след още четиридесет години. А засега — едно денонощие в психокамерата.
Загледа се през илюминатора на „Пчеличката“. Корабът не се виждаше, той рейдуваше много високо и много далеч за невъоръжено око. Като сребриста, припламваща от слънчевите лъчи на Урановата планета топчица високо над морето се виждаше само огромният спътник: той трябваше да унищожи изпаренията на морето, за да не се върнат под формата на дъжд, който можеше да наводни бъдещите рудници. Не се и виждаше друго на това небе — опалено, с необикновено силен парников ефект, и все пак небе като земното — синьо, бездънно, спокойно. Може би равнодушно. Или замислено. Или пък тревожно — такова, каквото е в теб. Искаше му се да е медночервено — като косите на Стела. Когато го сравни с нея, когато мислено спомена името й, Павел усети лека парлива болка — махна с ръка и я пропъди. Пропъди и образа на Стела. Тя бе недосегаема. А знаеше, че лежи оттатък сама и че му е нужна. Тъкмо тя.
Морето бе пусто и отблъскващо. Пусто и отблъскващо му се стори сега и небето. Дори облаче нямаше по него и навярно вече от безброй години не бе имало. Или от безброй векове: това сега бе все едно или по-точно — неизмеримо. „Няма и да има там облаци никога“ — каза си Павел и се взря отново в морето. То бе малко, полуизсъхнало море. Ако се съди по стъпалата на каньоните, някога то е било дълбоко, много дълбоко, по-дълбоко от всякаква дълбочина на земния океан.
Такива полуизсъхнали морета на Урановата планета, както я бяха нарекли помежду си на кораба, след откритието на огромното находище, имаше стотина. Стотина блата, останали от един просторен океан. Далечни, несвързани едно с друго, самотни, като неизсъхнали докрай сълзи по някакво никого неинтересуващо минало — миналото на планетата. Някои морета бяха съвсем малки и ако ги наричаха морета, то бе само от нещо като уважение към неясното им минало. Уважение, което би могло да се нарече съжаление. Или дори тягостна безпомощност: тази планета загиваше безвъзвратно, окончателно, тя бе труп, по който щяха да запълзят скоро само геолозите, миньорите на Земята, хората от бъдещата експлоатация, от бъдещите космодруми. Те бяха пресъхвали бавно, тези морета, може би с милиони години, бяха се възстановявали донякъде сякаш в агония, бяха получавали все по-малко, отколкото бяха давали и сега вече изчезваха завинаги. Не можеше да им помогне и човешката ръка, и разумът на Земята. И което е по-важно: нямаше защо да им помогне. Нямаше защо. Тук нямаше и следа от онова, което придаваше единствената стойност на решенията: разум.
А сега той не бе сигурен във всичко това.
Сега го мъчеше съмнение, предчувствие, някаква неясна догадка, за която не искаше и да говори: толкова нелепа и недоказана бе. Той, пък и всички от екипажа знаеха, че планетата бе осъдена на смърт още от първата проучвателна експедиция. Разузнавателните наблюдения бяха категорични, както и малцината специалисти, които долетяха тук с втория рейс. Сам Павел, пък и Ив, се бе интересувал само от това, което му трябваше: съдържанието на тритий, вискозността, радиацията на морето, процентите деутерий в тази локва, която трябваше да пресушат.
— В тази локва — повтори Павел гласно и отново се взря през илюминатора.
Ето че и бирата вече не може да го приспи. А как му се искаше да подремне и той. Поне малко. И ако може — до Стела.
Само че до Стела не би дремал — уточни Павел и се разсмя горчиво. Разтърси плещи, опита се да премахне чувството на полудрямка, на безразсъдна преумора. На кораба отдавна не правеха никому впечатление монолозите му. Кой ли не си говореше сам? На кораба понякога имаше хора, които връзваха с колана си някакъв предмет, тътреха го из коридорите и нежно и безумно повтаряха: „Хайде на разходчица, Джони, не вдигай крак на всяко дръвце, Джони!“… Или внезапно, на сутрешна проверка някой се явяваше по халат, небръснат и заявяваше, че е Отело и Дездемона… Лекарят ги оправяше набързо.
От илюминатора Павел се премести в креслото до климатичната инсталация. Отпусна се, опита се да заспи. Вместо сън пред притворените му клепачи изникна панорамата на планетата. Реките отдавна бяха пресъхнали, просто бяха изчезнали. За изворите им дори не можеше да се говори — не ги и бяха открили, затрупани с пясъци и прах от самораздробилите се скални маси и свлачища, от изсъхнали, овъглили се от времето, от дневния пек и нощния студ, от радиацията дървеса. Бяха останали дълбоките пропасти на руслата им, хлътвали все по-ниско и по-ниско, врязвали се в камъка на планетата като бръчки, като рани, като гибелни разрези. Никой не се бе запитал дали сушата на тази пустиня се състои само от водоопори, няма ли тя поне порести скали и в тях — натрупване на вода. Няма ли огнища на бъдещи вулкани, няма ли поне тлееща жаравица на бъдещи огнища — защото където има вулкани, ще има и вода, ще има и живот. Толкова мъртва и безнадеждна изглеждаше тя, Урановата планета, която на Земята бе регистрирана със сухите цифри Н-62.
Живот, заслужаващ внимание, тук нямаше. Така бе уведомен Ив, така знаеха всички. По всичко изглеждаше, че това е истината. Но сега, когато премисляше колко припряно, сякаш набързо погребваха чумав, бе проучена всъщност планетата. Павел бе готов да сподели със Стела нощните си видения. Планетата бе обявена за биологично загиваща и те, хората от кораба, гледаха на нея като на пустиня. Първата експедиция бе открила дълбоко в пукнатините на планинските зони биологични обекти, които не интересуваха никого: нещо като залинели ситни червени мравки, микроскопични паячета, мънички, безвредни скорпиони… Дори вирусите тук се бяха оказали безвредни стареещи добряци, задрямали за едно по-добро и обречено на химеричност бъдеще. Павел и Ив бяха срещали вече десетки такива планети и мълчаливо, без да си го признаят, бяха бързали да се махнат от тях, а когато автоматичното разузнаване успяваше да се задоволи с данни, дори не слизаха върху мъртвото им тяло. И това бе естествено: даже специалистите, които проучваха причините за космическите катастрофи, се мръщеха, когато им намираха работа. А екипажът на фотонното чудовище мечтаеше за планети с живот, какъвто и да е, за планети с „нещо“, което се движи, издава звуци, има цвят и аромат, бълбука или пее… Затова и Павел не се заинтересува повече от Урановата планета, а екипажът горе го чакаше нетърпеливо да пусне изпарителя и да се махат оттук. А и не беше тяхна работа да се интересуват: данните от корабите-разузнавачи обикновено бяха точни, а преценките за тях, дадени от Земята, се съобразяваха строго с Кодекса на космическата хуманност.
И някъде в последните раздели на кодекса имаше мрачни страници, чиито изводи се бяха струпали и върху Урановата планета: няма защо да й се помага. Не може да се съживи.
Необичайно голямото находище от пехбленда, основната уранова руда, бе открито с аерорадиоизотопен каротаж от втори кораб-разузнавач, който се бе повъртял тук година време, докато го приберат като носител на изключително ценна информация. Находището възбуди духовете дори на скептиците на Земята. То се бе оказало точно под морето, което сега трябваше да пресушат Павел и Стела — най-голямото от моретата.
„Щом в другите морета нямаше живот, какво можеше да съществува тук?“ — питаше се Павел, пък и Ив бе задал същия, сякаш нелогичен въпрос. „Безумна идея“ — поклати глава Павел, но знаеше, че в Космоса няма нищо безумно, има само Необичайно. Морето се разливаше пред погледа му през илюминатора неподвижно, тежко, гъсто, сега вече и загадъчно. В него все пак имаше живот, и то какъв! Мощните тласъци по дъното на сала бяха отчетливи и поривисти, а когато Павел бе паднал от него, от тази многотонна металическа платформа „те“ го бяха разтърсили, като че ли го теглеха и удряха ръце. И кабелите, с които
