получи.
— Но… как? Какво трябва да се получи?
— Ами спомни си, Альошка. Всички истински приказки все за едно и също разказват: как човек човека търси. Братчето Иванушка търси сестричката си Альонушка, Руслан — Людмила, Иван-царският син Василиса Премъдра търси. А малкото звездно момче търси майка си, отвлечена от злия магьосник.
— Да, вярно. И в „Снежната кралица“ Кай търси Герда.
— Ето. Или принцът — Пепеляшка.
Напомнянето за принца ядоса Альошка и той от яд възрази:
— Не всички приказки са такива. Някои Ивановци — царски синове, например търсят перо от жар-птица или нещо такова. Пък и принцове има всякакви.
— Вярно е. Само че за какво търсят това перо от жар-птица? Нали не за себе си, а пак за същото: любимата си да спасят. Или приятеля си да намерят.
— Но аз не търся корабчето за себе си — каза Альошка малко обиден. — Искам да го подаря на… един добър приятел. Тоест, тя сигурно още не знае, че съм истински приятел. Но аз много искам да се сприятелим.
— А без корабчето не може ли?
— Може, разбира се! Да не мислите, че искам с него да си купя дружбата? Просто тя има рожден ден, а клиперът е най-добрият подарък за нея. Да знаете как ще се зарадва!
— Хубаво ще е, ако се зарадва — замислено каза старчето. И добави тържествено: — радостта е много важна за човека. Какво пък, Альошка, щом си решил, опитай. Ще ти дам съвет.
— Благодаря ви много!
— „Благодаря“ се казва в края на приказката, Альоша. А сега слушай. Трябва ти билет до Ветрогорск…
— Да!
— Ще отидеш в Транспортното бюро, там, където са касите за влаковете, самолетите, летящите ки… кха-кха… с една дума, за всички превозни средства на света.
— Това на улица „Първомайска“ ли е?
— Не, другото бюро, на улица „Полярни капитани“.
Альошка изобщо не беше чувал за такава улица.
— А тя къде е, дядо?
— Какво, не знаеш ли? — хитро попита старчето. — Слушай. Ще тръгнеш по „Садовая“ и ще вървиш до края, докато стигнеш стария стадион…
— Аха, знам го! Ние там през зимата организирахме военни игри.
— Точно така. Само че ти не го заобикаляй, а мини през някоя пролука в оградата. И върви направо. А като пресечеш стадиона и излезеш през отсрещната пролука, ще се озовеш точно на улица „Полярни капитани“. Бюрото е от лявата страна, на № 22.
— Благодаря!
— Не бързай с „благодаря“-то. Чуй още нещо. Ако по пътя срещнеш нещо опасно или неразбираемо, някакво събитие или загадка, да речем, не го отбягвай. В приказката без това не може. Е, и за главното не забравяй, разбира се, върви смело.
— Добре. Отивам.
— Върви, Альоша. И се постарай да не се учудваш на нищо.
Пета глава
Альошка веднага повярва, че това ще е приказка. Та нали беше поет, макар и малък. А всички поети — и големи, и малки — дълбоко в душата си вярват в приказки.
Но улицата, по която вървеше, беше съвсем обикновена. Задминаваха го обикновени автобуси, подминаваха го обикновени хора. Мина обикновена миячна машина, която напръска всички. Минувачите се сърдеха, както обикновено. И оградата на стадиона беше обикновена, от сиви, нерендосани дъски.
Една дъска беше откъртена и Альошка се провря през пролуката (пак нещо съвсем обикновено). Мина по коридорчето под разсъхналите се дървени трибуни и излезе на полето.
Стадионът беше стар, отдавна никой не бе играл на него, Полето беше покрито с висока трева.
Тук пасяха коне. Имаше бели, дорести, черни. Бродеха надалеч, но когато Альошка нагази в тревата, вдигнаха глави — като по сигнал. И всички погледнаха към него. Альошка дори се почувствува неудобно и забави крачка. Тогава един златистокафяв кон, пристъпвайки внимателно, се приближи и спря на три крачки от него. Имаше красива, горда глава и добри очи. Конят го погледна въпросително и малко тъжно и Альошка го разбра. Не го чу, а именно разбра, че конят пита:
— Извинете ме, моля ви се, но не сте ли вие момчето, което търси кон, за да отиде в царството зад девет планини?
„Ето започна!“ — с леко замряло сърце си помисли Альошка и отвърна:
— Не. Разбирате ли, моят път е друг.
— Извинете — въздъхна конят и бавно се отдалечи.
Останалите известно време гледаха в очакване, после отново започнаха да пасат.
Стъклена, звънтяща тишина лежеше над стадиона. В нея се криеха тайни и цвърчаха скакалци. Скакалци имаше много. Когато Альошка газеше през меката трева, те се разхвърчаваха на всички страни.
Альошка прекоси полето, намери в оградата пролука и излезе на улица „Полярни капитани“. Улицата бе тиха, незабележима, с едноетажни и двуетажни къщи от двете страни.
Сградата на № 22 също беше стара. Навярно през миналия век е била построена от някой търговец. На горния етаж е живеел, а на долния е бил магазинът му.
Върху чугунената решетка на балкона над парадната врата Альошка видя дълга синя фирма:
По прозорците на първия етаж пъстрееха плакати на „Азрофлот“, а зад стъклото на един от тях висеше на капронов конец модел на самолета Ил–62.
Альошка натисна с рамо тежката врата.
Вътре всичко беше обикновено. И пусто. Под тавана лениво се въртеше голям вентилатор. На стените висяха разписания за самолети и влакове, табела „Пушенето забранено“, написано с червен молив, обявление за някакви екскурзии. Альошка се вгледа и по гърба му полазиха тръпки:
Край противоположната стена минаваше висока преграда с гишета. Всички бяха затворени, само в едно от тях, номер 2, се виждаше пролука. Альошка се приближи до него, въздъхна, събра кураж и почука.
Прозорчето се отвори и се показа касиерката.
Альошка се смути още повече: касиерката страшно приличаше на неговата учителка по география Клавдия Михайловна. Имаше същата гладка, посивяла прическа, строги очила и внимателни очи. Когато гледаха Альошка с такива очи, той се чувствуваше прозрачен.
— Слушам те — каза касиерката.
