Бари Късел
Обрядът
Граф Уйлям де Мол коленичи до нежната плът на красавицата. Сатанинската власт, която бликаше от погледа й, бе отправена към широк процеп на железния му доспех. Незащитена част от шията му бе изпълнила процепа и апетитно аленееше. В погледа й имаше властно и кръвожадно искане на една ненаситна вампирка, една отчайващо последна тръпка на перфектно изваяната й снага.
За него този поглед беше и унищожителен, и желан. Той трябваше да се въздържа, иначе поривите на плътта щяха да превърнат целия му почин в пух и прах. Тя се славеше с името Ксинтия, името на плаващата разруха сполетяла ниските земи на тогавашна Недерландия, но и име на черно лале, ухаещо на красота и смърт. Годината бе 1640.
— С този твой поглед ти постигаш почти всичко, Ксинтия, но не забравяй, че душата на прокълнат като мен винаги е и си остава моя… — с почти невярващ на себе си глас изрече графът и опипа с предателски трепереща ръка нежното коляно на чернокосата.
— Погледни истината в очите, графе. Ти винаги си бил мой! — изсъска красавицата и увивайки се около тежкия му доспех, се насочи към шията му.
Едва тогава той долови промяна в изражението на лицето й и във формата на зъбите й. Ксинтия бе заразена от „летящия прилеп“. Болестта, от която можеш да се заразиш, само ако оживееш след обряда.
Преди поставената от краля заповед да разучи тази мистерия, графът се питаше дали е възможно всичко това. Болест, която превръща тялото в летящо прилепообразно влечуго, с остри зъби, пиещо кръвта на жертвите си. Носеше се също и мълвата, че то ходело в Отвъдното и се връщало обратно в света на земните хора.
Но вече бе късно…
Двата вече кухи, убийствени зъба на Ксинтия се забиха в незащитеното гърло на графа. Първо почувства странна, топла болка, а след това, като че ли в сън, всичко се завъртя и той беше на върха на щастието си. Никога досега не бе изпитвал такова страстно и опияняващо чувство. Както повечето смъртни, така и той, почти всяка нощ сънуваше кошмари и сцени от последните си мигове на проклетия, жесток живот, но сега… сега му се искаше това да не свършва.
Осъзна, че е действителност, чак когато усети пулса си да намаля страшно бързо. В главата му прокънтяха такива звуци, които никога досега не бе предполагал, че съществуват.
Зъбите на красавицата все повече и повече се впиваха в меката му плът и тя пиеше с такава страст, както и някога се любеха с този, който сега бе жертвата.
Наближаваше полунощ, а в тези ниски земи, разположени под морското равнище, нощите бяха почти винаги прозрачносиви и мрачни. Стаята, в която се намираха, беше на етаж на разрушаващ се вече замък. Отвън миришеше на застояла вода, в която се множаха маларични комари и всякакви други гадории. Отворът, през който навлизаше спареният въздух, беше иззидан от зеленясали каменни блокчета. На този отвор вече седеше в изчакване на обряда съществото, за което се носеха всякакви мълви и проклятия. Получовекът-полумумия, с едва забележима усмивка, която се бе появила в цепнатина, нещо което можеше да се нарече и уста, се наслаждаваше с явен апетит и заявка за участие. Но то познаваше Ксинтия. Въпреки че тя беше абсолютна новачка, грозното изчадие предполагаше, че ще е непоколебима, когато изпълнява обряда, а камо ли в него да участва любим от миналото.
— Какво зяпаш, Арон, не си ли доволен, че ме направи „летящ прилеп“ и чрез мен имаш властта в стадото? — изсъска с кървави уста ослепителната красавица. — Махни се! Остави ме да довърша.
— О-хо, мислиш че ще ти повярвам? — разкриви процепът-уста наречения от нея Арон.– При това съблазнително парче… рицар.
Графът чуваше тези думи като едва-едва доловимо бръмчене, идващо от недрата на земята, примесени с нежните звуци на непозната, но вълшебна музика.
Обрядът… той бе чувал от последното си любовно завоевание, че това е преходът, че това е началото на едно ново съществуване на човешката плът. Който се заразявал от „летящия прилеп“, ставал вечен, но прокълнат от смъртните, защото той живеел от резервите, скрити в техните души. Разбира се, преходът изисквал първо кръв и чак тогава се консумирала душата, но кога и как, тепърва граф де Мол щеше да разбере това.
Преди време графът бе познат на смъртните в ниските земи като властен, но справедлив рицар, освен това дългите му къдрави коси бяха се мели в скута и на двете принцеси, а се очакваше също да е бащата на не един от кралските незаконнородени потомци. Хората го обичаха, защото не се страхуваше от идващите непонятни и същевременно злокобни нашествия, я на болест, я на враг. Винаги беше първият от рицарите, дясната ръка на краля, който смееше да дръзне, да се противопостави, да защити народа. Жените много често си шушукаха и за това, как често в знак на благодарност, дори и почтените дами искали да видят отблизо извивките на неговите къдрици.
Предната есен една от тях бе и Ксинтия, Черното лале на Недерладния. Изваяна до съвършенство, с високи стройни бедра, с гърди, от които потръпваше всеки мъж и бе готов на лудост, с коса, която бе по- черна и от най-тъмната нощ, съществувала някога в тези ниски земи. Едва двадесетгодишна, тя бе прочута надлъж и нашир, а и надали някой младеж не е бил в мечтите си с нея. Но тя бе и коварна с всеки свой любовник. След раздяла, почти винаги, красив момък, я умираше, я се побъркваше от мъка по нея. Само Уйлям устоя… но не задълго. Година след последната любовна оргия с нея той бе на прага на разрухата.
— Ксинтия! — едва доловимо прошепна графът. — Не ме изпивай докрай, моля те! Остави ме!
— „Моля те“, това твои думи ли бяха, граф де Мол? Не ме разсмивай. Ти си мой, мой и вечно ще си мой, защото аз го искам и стадото също — вече с променяща се и издължаваща се като на гущер шия изхриптя красавицата. — Готов ли си за обряда?
Болката в шията на графа започна да се усилва, а от разпраната артерия шуртеше все още кръв.
Пастта на Арон вече бе окончателно отворена и от нея се стичаха на талази гнойни отпадъци, останали от предната жертва
— Ксинтия, ако сгрешиш в протичането на обряда, то ще трябва да се простиш и със стадото, и с живота си! — прогъргори той с противен глас. — Просто не мисли за отлагане или повтаряне! А сега опитай с върха на езика да достигнеш главния нерв. Той се намира горе в черепната му кухина.
Графът усети, че в него се надига смут, объркване, дори страх, че някой ще види душата му гола, незащитена.
„Спри! Не им разрешавай! Те ме искат и някой вече ме достига.“ — дочу графът собствената си душа да шепти. Никога досега не бе чувал вътрешни гласове и това го уплаши. Помисли, че губи разсъдък, че полудява. До този момент бе вярвал, че той е едно цяло, че тялото и душата му са били винаги едно същество, и че душата му е той, и че тя е неговото разсъждение, неговата воля. А сега тя му говореше. И го молеше да я спаси, да не бъде докосната от някой. От кой и как можеше това да стане?
Тези логични разсъждения минаваха като поток от въпроси в главата на графа и той не можеше да стори нищо, защото беше като парализиран от загубата на кръв и от нещо, което чак сега усети.
Това бе тънко жило, което се промъкваше навътре в главата му и идваше от кървавите и все още неописуемо красиви устни на Ксинтия. Езикът й, като че бе се разцепил на две остри, тънки нишки и напредваше към кухината на черепа му. В очите й рицарят виждаше себе си, бял като платното на кораб, току-що тръгващ на път. Той като че ли също поемаше на път, но път, по който никога не бе плавал и път, който не бе земен.
— Достигнах я, Арон! И тя е така красива, че може и да не издържа на блясъка й… — предаде по-скоро по телепатия Ксинтия. Изфучаването на струята въздух, от превръщащото се вече в гущерска шия гърло, се устреми в празната, смрадлива зала.
— Просто й кажи да не се страхува и я милвай нежно с върха на езичето. Опитай! — меко изля напътствие през отворапаст полумумията. — И след това я вземи!
— Тя е така нежна, така свети и така се страхува — рече Ксинтия. — Как да я взема?
— Обичаше ли го? — изопна устна Арон.
— Да! Само той можеше да ме прави щастлива. Единствено той ме подлудяваше и ме караше да се чувствам на върха, но никога не му го казвах… — изповяда се красавицата, потривайки зърно в отголеното
