Христо Калчев
Нерон вълкът
I
— Трябва да спрем руснаците — Каза Вълкът след дълга пауза. „Не можем да ги спрем!“, мислеше трескаво той, загледан в смълчаните лица пред себе си. „Не само, че ще проникнат тук, но ще ни изтребят Като плъхове…“
— Как? — брат му Жорж прекъсна мисълта му.
Беше пил. Най-малко три „паспортс“. „Ще бия това Копеле!“ — но на глас каза:
— Наемете ония ченгета. Веднага. Двайсет бона заплата и хонорар на парче. Утре вечер ги искам тук. А сега се разкарайте. — Вълкът заби пръст в челото на брат си — ти не!
Когато останаха сами, Жоро припряно грабна думата.
— Мама се обади. Леля има нужда…
— Знам! Пратих парите — Вълкът го хвана за врата и заби очи в зениците му. — Друсаш ли се, лайно такова?
— Ти луд ли си?
— Да или не?
— Не — каза Жорж. — Нито днес, нито някога съм пробвал стъф. Кълна се в паметта на татко!
— Но си пил?
— Три малки скоча.
Вълкът го пусна и седна върху плота на бюрото си.
— Не пий бе, Жоро. Командваме империя. Ако не ги държим изкъсо тия главорези, първо нашите глави ще паднат.
— Пия малко и само вечер.
Вълкът махна уморено с ръка, отиде до бара, извади бутилка „Дънпъл“, наля две чаши, добави сода, лед и му подаде едната. Отпиха мълчаливо.
— Катето има ново гадже?
— Видях го — кимна Жоро. — Инженерче с изтрити токове, но прилича на теб. И подсилва приликата.
Вълкът се засмя гърлено.
— Значи готино копеле… Хубавец? — смя се дълго до просълзяване. — Как се казва?
— Валери!
Старият брат веднага възвърна яростната си физиономия.
— Да не е някой шибан руснак!
— Не, бе — Жорж се забавляваше с патологичната му омраза. — Някъде там е от нашия край… от Брезница. Мама каза, че било добро момче.
— Да си я чул да каже лошо за някой? За нея всички са ангели.
Жорж се усмихна криво.
— Дори ние с тебе.
Вълкът махна с ръка.
— Виж там каквото трябва… Къща, мангизи… Дай им едно беемве… Малко, тройка. С голяма ще се пречукат! — старият брат, който едва беше навършил тридесет години изпи на екс чашата си и изплю леда обратно в нея. — Кажи му, че ако се държи добре с Катето колата е подарък, ако не, знаеш… една глава по-къс и у джаза.
— Катя иска да я вземем в София.
— Вземи я щом иска и не изпускай инженер… Валери от поглед.
Иззвъня мобифона и Вълкът моментално го поднесе към ухото си.
— Шефе, Лидия е тук.
— В бара… не, в ресторанта. Идвам!… — Лошо става, Жоро. Ще трябва да пречукаме поне десет афганеца… Иначе ще ни се качат на главата.
— Полицаите?
Вълкът кимна.
— Ще вадя кестени с чужди ръце. Господ да е на помощ — прекръсти се. — Ела да вечеряш с нас.
Жорж поклати глава.
— Отивам в „Нерон“, после в Боровец. Ще се върна в понеделник.
Беше четвъртък вечер, юни и макар, че наближаваше девет часа, още беше светло.
— Утре ми трябваш за срещата с ченгетата.
— Не става — Жорж отвори вратата. — До понеделник — каза през рамо и изчезна по коридора.
— Копелдак вироглав. Гъз със гъз — изсъска Вълкът. — Малко те бих навремето, копеле смахнато!
— „Нерон“ търси контакти — Каза Дебелият на стари другари в просторната си спалня, където лежеше с едновременна атака на бъбреци и подагра. — Вълкът не е толкова голям гявол, колкото мислех.
Трима души бяха насядали около маса в другия край на спалнята. Все стари съратници от апарата на ЦК на БКП, проверили и доказали близостта си за половин век управление.
— Имаме ли човек сред полицаите? — попита Валентин Андреев, който вчера се беше върнал от Щатите и още не беше в течение на събитията.
— Не точно — отговори най-младия участник в срещата. Някога той беше зам. министър на вътрешните работи, отговаряше за кадрите и стана генерал на 36 години. Казваше се Стоян Боев, беше инженер- електроник, завършил в пражкия Карловски университет и говореше 5–6 езика. — Тия шестимата Семерджиев уволни сред първите и са озлобени кучета. Минаха на другата страна и отдавна търсят контакти с престъпния свят, но жената на един от тях има брат, който също излезе от системата, но работи за нас. Чрез него ще разберем каква е първата акция на Вълка. Отсега мога да ви кажа, че ще бъде някъде по морето и жертвите ще бъдат руски ветерани — афганци.
— Ще си платим идиотщините на Живков — каза Младенов, един от бившите му секретари. — Той създаде тая армия от борци, сега ние ще сърбаме попарата.
— Спокойно — Дебелият пусна бели, пухкави стъпала на пода, вдена ги в чехлите и се изправи пъшкайки. — Владеем положението вътре. По-интересно е как се движат девизиите навън.
— Добре шефе — обади се Лозев, „човекът тайна“, както беше известен в „Пентхауз“ или ръководството на БКП, ДС и КГБ в България, след уж демократичните събития от 10.11.1989 г. — Цюрих, Щутгарт, Вадуц и Виена. Искаш ли да видиш отчетите?
— Не сега — Дебелият наметна халата и ги покани с кимане. — Вечерята ни чака момчета!
Последваха го в просторен хол, мебелиран в стил „Бидермайер“, изчакаха го да седне и се разположиха срещу него. Ракии, салати, вино в ледени подноси и ордьоври вече бяха разположени между розенталовия порцелан и сребърните прибори.
— Малцайт! — Дебелият навря салфетка в халата и взе гарафа с ракия. — По една евксиноградска? — разля по чашите, намигна тарикатски, вдигна кристала пред очите си. — От Русия получих списък на стотина афганци, които по заповед на Степанчик и Иванков идват тук да превземат Черноморието. Десет имена подхвърлих на Вълка. Ако ги очисти и другите подвият опашки, О’кей, ако не, ние ще трябва да се намесваме.
— Кога очакваш сводката? — попита Младенов.
— В понеделник.
Беше петък 10.30 вечерта.
