Джон льо Каре
Вечният градинар
На Ивет Пиерпаоли, която живя и умря с грижа за другите.
1.
Новината пристигна в Британската мисия в Найроби в понеделник сутринта в девет и половина. За Санди Удроу тя бе като куршум в сърцето — той я посрещна с изпъчени гърди, твърдо стиснати устни и издадена напред челюст. Стоеше прав. Поне доколкото можа да си спомни впоследствие. Стоеше прав, когато вътрешният телефон иззвъня продължително. Тъкмо бе протегнал ръка за нещо друго, но промени кривата на движението си във въздуха, вдигна слушалката от бюрото и изрече: „Удроу“. Или може би: „Тук Удроу.“ Гласът му прозвуча донякъде като лай, във всеки случай като чужд глас, неприличащ на неговия собствен, някак си заядливо и със стегнато гърло: „Тук Удроу“ — едно иначе напълно прилично име, макар и несмекчено от умалителното Санди, но той го произнесе троснато и с омраза, защото сутрешното заседание — утринната молитва, както му викаха, при шефа на мисията, или върховния комисар, точното название на длъжността според архаичната номенклатура на Форин Офис — бе насрочено точно за след трийсет минути, а Удроу, като политически съветник в същата мисия, трябваше да води заседанието пред впечатляваща група примадони, всички със свои собствени цели и претенции, които при това се бореха помежду си за изключителните права върху сърцето и благоволението на върховния комисар.
Накратко, започваше поредният противен понеделник в края на януари — най-горещото време в Найроби, време на прахоляк и безводие, на изсъхнала кафява трева и непрестанно смъдене в очите, на трептящ над паважа нажежен въздух; време, когато джакарандовите дървета, както и хората наоколо чакаха с нетърпение дъждовния сезон.
Защо стоеше прав в момента на позвъняването бе въпрос, на който така и не можа дълго след това да си отговори. По принцип по това време би трябвало да седи сгърбен зад бюрото си, да чука с пръсти по клавиатурата, да преглежда указанията от Лондон и входящата кореспонденция от съседните мисии в Африка. Вместо това Санди Удроу стоеше прав пред бюрото и извършваше някакво неопределено, но жизненоважно действие — може би изправяше снимките на жена си Глория и на двамата си синове, направени по време на миналогодишния отпуск. Мисията се издигаше върху склон, който беше в процес на бавно, но непрестанно слягане — едва забележимо, но напълно достатъчно, за да се разкривят рамките на снимките, ако бъдат оставени една събота и неделя без надзор.
Или пък тъкмо в момента пръскаше със спрей против комари някое противно местно насекомо, срещу което дори дипломатите нямаха имунитет. Само преди няколко месеца бе избухнала поредната епидемия от „найробийска слепота“ — предизвикана от някакви дребни мушички, които, ако ги смачкаш с длан и после разтъркаш очите си, предизвикваха болезнени циреи и мехури и дори пълна слепота. Та той пръскаше със спрея, когато телефонът иззвъня. Остави флакона на бюрото си и грабна слушалката — една напълно правдоподобна възможност, тъй като в останалата в съзнанието му картина фигурираше червеният флакон с инсектицида, изправен върху таблата за изходяща документация на бюрото.
— Тук Удроу — каза той, залепил плътно телефонната слушалка до ухото си.
— Ааа, Санди! Майк Милдрен на телефона. Добро утро. Сам ли си в стаята?
Лъснал от пот, двайсет и четири годишен и преждевременно затлъстял, Милдрен беше личният секретар на върховния комисар. С мекия си есекски акцент, той бе известен сред младшия персонал на мисията с женското име Милдред. Това бе първото му назначение зад граница.
„Да“, съгласи се с очевидното Удроу; той наистина бе сам в стаята. Защо ли питаше оня?
— Боя се, че възникна проблем, Санди. Да сляза ли за малко?
— Не може ли да почака за след съвещанието?
— Струва ми се, че не може да чака. Не, определено не може. — Гласът на Милдрен придоби увереност. — Става въпрос за Теса Куейл, Санди.
Удроу изведнъж се промени, той настръхна, нервите му се изопнаха. Теса.
— Какво е станало? — попита той, опитвайки се да овладее любопитството в гласа си, макар мислите му да се мятаха бясно във всички посоки. Теса! Господи, какво си забъркала пак?!
— От полицията в Найроби съобщават, че е убита — изрече Милдрен, сякаш това бе рутинно обстоятелство, което докладваше на шефа си всеки ден.
— Глупости! — сопна се Удроу, преди да си бе дал време да помисли. — Я не ставай смешен. Къде?
— Край езерото Туркана. На източния бряг. Сега, през уикенда. Не дават много подробности. Намерили я в колата й. Според полицията било нещастен случай — каза той и добави извинително: — Имам чувството, че гледат да ни спестят шока.
— В
Движейки се като робот, Удроу остави слушалката на телефона, заобиколи бюрото, взе сакото си от облегалката на стола и бавно го облече — първо единия ръкав, после другия. Обикновено не слагаше сако, когато се качваше горе. За съвещанията в понеделник не се изискваше сако, а още по-малко за разговор с младия шишко Милдрен. Но професионалният инстинкт на Удроу му подсказваше, че го чака дълъг път. Докато се изкачваше по стълбището, той успя с усилие на волята да превключи съзнанието си на кризисен режим на работа, да извика от паметта си добре заучените правила за действие в извънредна ситуация, като за начало се самоубеди — както се бе опитал да убеди и младия Милдрен по телефона, — че всичко това са пълни глупости. В подкрепа на което си припомни сензационния случай с младата англичанка, насечена на парчета в гъсталаците на Африка преди десет години. Всичко това е гаден номер, каза си той, разбира се, че е номер. Нечий болен мозък е решил да възпроизведе събитието оттогава. Някой откачен африкански полицай, надрусан с банги, се опитва да заслужи мизерната си заплата, която и без това не е получавал от шест месеца.
Новопостроената сграда, във вътрешността на която се изкачваше, беше спартанска и добре проектирана. Той харесваше стила й, защото съответстваше на неговия собствен. Целият комплекс беше логичен и функционален, с ясно разграничени зони за работа, столова, магазин, собствена колонка за бензин и чисти, приглушени коридори; всичко създаваше впечатление за делова и спокойна атмосфера. Подобно благоприятно впечатление внушаваше и самият Удроу. Четирийсетгодишен, той имаше щастлив брак с Глория — или ако бракът им не беше чак дотам щастлив, той си въобразяваше, че никой освен него не го подозира. Беше шеф на Политическия отдел към мисията й се надяваше, ако успее да си изиграе разумно картите, при следващото назначение да оглави някоя скромна мисия, после някоя по-малко скромна и така, лека-полека, да дослужи до рицарско звание. Не че държеше чак толкова на това, но Глория щеше да се радва. В него имаше нещо войнишко, което не беше за чудене, тъй като бе син на офицер. През седемнайсетгодишната си кариера в дипломатическа служба на Нейно британско величество бе представлявал короната в половин дузина задгранични мисии. Въпреки това сегашната опасна, прогнила, разграбена, банкрутирала, някога британска Кения го бе разтърсила по-силно, отколкото повечето му длъжности зад граница, макар да не смееше да се запита до каква степен това се дължеше на Теса.
— Казвай сега! — подкани той Милдрен донякъде агресивно, след като най-напред затвори плътно вратата зад себе си и спусна резето.
Милдрен имаше вечно нацупено изражение. Седнал зад бюрото си, той приличаше на непослушно дете, което не иска да си дояде овесената каша.
— Била е отседнала в „Оазис“ — рече той.
— Какъв
Само че Милдрен не се стряскаше толкова лесно, колкото може би подхождаше на възрастта и ниския му ранг. Той явно си бе водил стенографски бележки, към които сега поглеждаше от време на време. Сигурно вече им преподават тия неща, помисли си Удроу презрително. Как иначе можеше един парвеню от поречието на Темза да отдели време да изучи стенография?
