— Господи Боже, Ориса! — възкликна той, невярващ на очите си. — Какво правиш тук?
— Трябваше да дойда, Чарлз — в гласа й ясно се долавяше извинителна нотка. — Тя ме изгони и тази вечер не мога да се върна в къщи.
Нямаше нужда да обяснява коя е „тя“.
— По дяволите! — изруга той невъздържано. — Дотук ли се е стигнало?
— Какво можех да направя?
Той видя, че тя трепери.
— Ела да седнеш при огъня — предложи Чарлз. — Не знаеш ли, че тук не е място за жени?
— Нямам никой друг, при когото да отида — продължи тя, сякаш не го бе чула.
Докато говореше, Ориса бавно прекоси стаята и седна на килима пред камината. Протегна премръзналите си ръце към топлите пламъци.
— Наистина ли тя те изхвърли от къщата? — попита Чарлз смаян и направи няколко крачки към нея.
— С „малка“ грубост — отговори Ориса. — Добре че косата ми е доста гъста, иначе можеше да си счупя главата.
Тя говореше с лека усмивка. За нея бе такова облекчение да е тук с брат си, сякаш всичко, което й се случи тази вечер, бе по-скоро учудващо, отколкото трагично.
— О, Боже — възкликна брат й, — защо старият има глупостта изобщо да се забърка с тази жена?
— И аз се питам същото вече цели осем години. Като си помисля колко мила и нежна беше мама… — секна гласът й по средата на изречението. Все още й бе трудно да говори за майка си, без да се разплаче.
— Зная — кимна Чарлз съучастнически и седна в едно кресло, поставено близо до камината. — Но какво смяташ да правиш?
— Още повече, ако следващият път не си тук — продължи мисълта му тя.
— Сестричке, знаеш прекрасно, че не би трябвало да си тук. Надявам се, че никой не те е видял, като си се качвала.
Ориса се поколеба. Не искаше да му казва истината, защото можеше да го разтревожи. Но никога досега не бе лъгала брат си. Не можеше да го стори и този път.
— В интерес на истината… на първия етаж срещнах… един мъж — висок, със сиви очи.
— По дяволите!
Ориса го погледна въпросително и той продължи:
— По-лошо не може да бъде. Сигурно е бил Мередит!
— Съжалявам… много — заекна тя.
— Съжалението ти няма да помогне — продължи да се тревожи брат й.
— Кой е този мъж?
— Майор е. Уважаемият Майрън Мередит — осведоми я Чарлз. — И аз съм вече в неговия черен списък.
— Защо? — полюбопитства Ориса. — Даже да е майор, какво му влиза в работата моето посещение при теб?
— Защото той не е обикновен майор — започна да обяснява Чарлз. — Притежава някакви извънредни пълномощия, изпълнява специални мисии навсякъде, където има наши военни части. Мисля, че е от разузнаването или нещо такова. Както и да е, той е доста важен човек в Индия.
— А защо си в черния му списък? — продължи да пита сестра му и в гласа й се появиха застрашителни нотки.
— Вече имах известни неприятности, които ме сблъскаха с него — отговори той без желание да каже нещо по-конкретно.
— Какви по-точно? — не го оставяше намира Ориса.
— Много си любопитна — опита да не отговори и този път Чарлз. — Все пак нямам нищо против да ти кажа, че тя беше изключително красива.
— О, значи си се забъркал с жена!
— Мила Ориса, не знаеш ли, че неприятностите винаги са свързани с жена?
— Но какво общо има това с майор Мередит? И какво го засяга?
— Въпросната жена по случайност бе съпруга на един от нашите офицери. Чете ми дълго конско, намеси „честта на английската войска“, „нашия престиж в Индия“ и какво ли не още.
— Но майор Мередит от вашия полк ли е? — попита Ориса с широко отворени очи.
В кралския полк Чилтърнс от незапомнени поколения приемаха само членове на родовете Фейн и Хобърт. Синът служеше там, където са служили баща му, преди това дядо му и така нататък. Така се бе стигнало до положение, при което всички се чувстваха като принадлежащи към едно голямо семейство, което ги изпълваше с неизмерима гордост.
— Слава Богу, не е! — въздъхна с облекчение Чарлз. — Прикрепен е към Бенгалския улански полк. Но винаги е в щаб-квартирата. Поне да си беше седял само там! Ако не си пъхаше носа навсякъде, нямаше да научи за моето малко приключение.
— Какво е то?
— А, едно пътуване, чиито следи смятах, че съм успял да прикрия много добре. Но какво да правя, като Мередит се появява там, където изобщо не го очакват.
Ориса не можеше да забрави проницателните, проникващи до дъното на душата й сиви очи на мъжа, когото бе срещнала на площадката между етажите. Сигурно всичко беше точно така, както обясняваше Чарлз.
— Всъщност аз го мразя — продължи брат й. — Твърдо съм убеден, че Джералд Дюър се застреля заради него!
Ориса се обърна рязко и го погледна.
— Застрелял се? Но защо?
— И аз бих искал да зная отговора на твоя въпрос — каза й той и в гласа му прозвуча нескривана жестокост. — Джералд бе най-добрият ми приятел, толкова добър, колкото не можеш дори да си представиш. Но се забърка с една жена в Симла по време на отпуска. И тя бе дяволски съблазнителна!
— Но защо майор Мередит е трябвало да се намеси?
— Ето един въпрос, който бих искал да имам възможност да, му задам. Но не можах да събера смелост. Главното е, че Джералд се самоуби. Казаха ни, че е бил нещастен случай, достоен за съжаление. Естествено, аз не повярвах на тази глупост!
— Какво може да ти направи майорът, ако разбере, че съм била при теб? — попита Ориса с едва чуващ се глас.
— Нищо особено, само неприятности. Защото дадох обещание в бъдеще да се държа както трябва, т.е. с уважение към нежния пол — отговори Чарлз подигравателно.
Помълча малко, после продължи:
— Повече или по-малко, но все пак — неприятности! Заради това обещание не трябва да приемам жени в офицерската си квартира.
— Трябва да му кажеш, че съм твоя сестра — предложи Ориса.
— Мислиш ли, че това е добра идея? Ако му кажа това, ще трябва да обясня как си била изхвърлена от дома ни посред нощ и няма къде да отидеш.
Чарлз повиши глас, изпълнен с гняв:
— Проклет да съм, ако позволя на някого да узнае в какво унизително положение се намира баща ми! Когато командваше полка, всички го уважаваха толкова много! Знаеш всичко това не по-зле от мен.
— Помня колко се гордееше с него мама — прошепнаха нежно устните й.
— Ето защо ще оставя Мередит да мисли каквото си иска — продължи твърдо брат й. — В края на краищата аз не съм единственият офицер, който харесва компанията на женската половина от света. И ако някоя красива жена ме преследва дори тук, какво мога да направя, за да я спра?
— Сигурна съм, че не би извършил такова светотатство — възкликна Ориса и двамата се засмяха.
През ума й мина мисълта, че той винаги е бил толкова весел и безгрижен. Никой, дори майор Мередит не можеше да иска или да очаква от него да води отшелнически живот.
