В началните творчески години на композитора музиката му е предимно слънчева, хармонична, поетична, жизнена, енергична, оптимистична. Но с всяка изминала година в нейната безоблачност се вплитат все по- осезателно нотките на страданието, на стремителните романтични пориви към един по-съвършен мир, на тревожното очакване на неизвестното, заплашително бъдеще, Моцарт не заразява музиката си е дисхармонията на външния свят. Тя остава чиста, възвишена, благородна, чужда на иронията и сарказма, на дълбоките трагични сблъсъци. В нея не прозвучават бурните революционни пориви и призивните закани, не се разкриват главоломните бездни, които скоро ще се откроят в творчеството на Бетховен. Ако този не по-малко гениален наследник на Моцарт тръгва по пътя на Лесинг и става трибун на гражданските свободи, борец срещу самодържавието и тиранията, певец на героичния човешки дух, Моцарт по-скоро следва линията на Гьоте, в която социалните мотиви се преплитат е лични преживявания, където дълбоката неудовлетвореност от несъвършения живот създава един друг мир, пропит с хуманност, с щастие, със спокойствие, с копнежи и красота. Драматичното, философското, борческото в творчеството на Моцарт винаги се изграждат в архитектурния план на една класическа хармоничност, родена от непоколебимата вяра на твореца в светлото бъдеще на така обичаното от него човечество.
Счита се, че романтизмът в изкуството се заражда на границата между осемнадесети и деветнадесети век. Литературата обаче изпреварва другите изкуства: още в средата на осемнадесети век във „Вилхелм майсторът“, в „Страданията на младия Вертер“, във „Фауст“ на Гьоте, в драмите на Шилер „Разбойници“, „Заговорът на Фиеско в Генуа“, „Коварство и любов“ се налагат темите на романтизма: вечната борба между доброто и злото, развихрянето на поетичната фантазия, конфликтът между живота и идеала, пълнокръвното разгръщане на човешките чувства, съсредоточаването върху съдбата на отделния човек, на самотната личност във враждебно обкръжение, благородното свободолюбие, просветителските стремежи, преданото служене на гражданските и хуманните идеали. В музиката си Бетховен, стъпил и в двата века, еднакво класик и романтик, съчетава формите на класическото съвършенство с романтичните въжделения и стремежи, с патоса на протеста срещу насилието, с поривите към братство, равенство, мир, неограничена свобода на личността. Едва Шуберт, творец от началото на деветнадесети век, е признат за стопроцентов романтик. И все пак ако се взрем в творчеството на певеца от втората половина на осемнадесети век — на типичния класик Моцарт, ще открием немалко романтични навеи, които ще избуят и кристализират в партитурите на Бетховен, Шуберт, Брамс, Шуман. Може би най-популярната симфония на Моцарт — в сол- минор, №40, наречена от съветския музиковед Б. Левик „лирико-драматична“, е пропита с мелодична задушевност, с откровена емоционалност (изместила класическата, почти светска сдържаност), на моменти нарастваща до романтични взривове. Дори неговата ранна симфония, №25, се отличава е романтично- тревожен характер, драматична съпоставка на образите, скръбни настроения. Подобна атмосфера цари и в популярните му до- и ре-минорни фантазии за пиано, в които се изявява романтичната склонност към свободно редуващи се епизоди, към прочувствени лирични и драматични образи, към фантастично причудливи картини. Новото съзрява винаги в недрата на предхождащото го историческо явление. Така Моцарт е първият класик, посочил пътя на романтизма. Романтични навеи се срещат и в партитурите на неговите оперни шедьоври „Дон Жуан“ и „Вълшебната флейта“. В пластичните интонации на „Сватбата на Фигаро“ и „Така правят всички“ вече упорито се изявява значително по-волен и откровен хумор, който в началото на деветнадесети век ще разцъфти в италианската опера буфа. В комичните опери на Моцарт могат да се открият толкова зародиши на бъдещата опера буфа на Росини и Доницети, колкото и в творчеството на сънародниците им класици Паизиело, Перголези, Чимароза.
По своята природа, както сам изповядва, Моцарт е преди всичко оперен композитор. Цял живот той търси подходящи либрета. Цял живот се стреми да намери театър, който да постави опера, написана според неговите разбирания за съвременния оперен жанр. Той е взискателен към либретата, желае да получи лаконично действие, съчетаващо художествената правда с драматургичните закони. Ако неговият бележит предшественик и съвременник Глук изгражда своята реформаторска естетика върху подчиняването на музиката на драматургичното действие, новаторството на Моцарт носи противоположния стремеж. Залцбургският композитор счита, че „в операта поезията трябва да бъде послушна дъщеря на музиката“. Ето защо Моцарт не третира либретото като самостоятелно драматично произведение. Той изисква то да носи в себе си тези елементи, които ще позволят да се разгърне пълноценна музикална драматургия. В своите оперни образци „Отвличане от сарая“ по либрето на Стефани, „Вълшебната флейта“ по Шиканедер, „Така правят всички“ по Лоренцо да Понте и особено в „Сватбата на Фигаро“ и „Дон Жуан“ по Да Понте Моцарт достига своя идеал за съвършена симбиоза между музика, слово и действие при господството на тоновото изкуство.
Изпод перото на Моцарт се раждат не само 13 опери и редица песни, но и множество произведения от всички жанрове на инструменталната музика: симфонии, серенади, дивертименти, струнни дуети, триа, квартети, квинтети, клавирни триа, ансамбли с участието на духови инструменти, клавирни сонати и сонати за цигулка и пиано, фантазии, вариации, рондо и вариации за пиано, концерти за цигулка, за пиано, флейта, кларнет, валдхорна, арфа и оркестър, маршове и танци за оркестър. Ако оперите на Моцарт са обогатени с прийомите на симфоничното развитие, на свой ред оперната драматургия и ариозната напевност навлизат в страниците на инструменталната му музика. Мелодичното богатство на Моцартовата музика е еднакво неизчерпаемо във всички жанрове. Несложните, лесно запаметяващи се и изключително изящни мелодии съчетават австрийската и немската песенност и танцувалност с напевността на италианската кантилена. За разлика от музиката на Хайдн връзките на Моцартовите творби с австрийския музикален фолклор не са толкова преки. Хармонията и полифонията на Моцарт се отличават със своята безупречна изисканост. Полифонията му се изгражда върху основите на Баховото многогласие, но вече със стилистичните белези на новата виенска школа от осемнадесети век. Полифоничните теми на Йохан Себастиан Бах и Моцарт са съвършено различни по своя характер. Докато тематизмът на Бах носи необходимостта от имитационно развитие, темите на Моцарт не изискват задължително подобно третиране — те биха могли да се разгърнат и в мелодико-хармоничен стил. Моцартовата полифония е мощно средство за динамизиране на музикалната разработка. Хармонията на Моцарт още повече подчертава изяществото на мелодичните му образи. Висока художественост, поетична одухотвореност, безупречна чистота в гласоводенето, съдържателна осмисленост на формата и съвършенство на всеки детайл са чертите, обясняващи могъщото въздействие на Моцартовата музика.
Възпитан в християнски дух, Моцарт постепенно прозира непреодолимата пропаст между теоретичното излагане на Христовото учение и всестранната духовна и материална корупция на църковните служители. Той напуска лоното на католицизма и приема масонството — едно колкото религиозно, толкова и социално- политическо движение. Приобщава се с искреност и сериозност към хуманните, макар мъгляви идеи на масоните за братство и любов между хората. Преследването на масонските ложи от австрийския император Леополд II говори, че те са опасни за самодържавието носители на политически и религиозен либерализъм, отдушници за потиснатото трето съсловие. Плод на масонските идеи на Моцарт е създаването на операта „Вълшебната флейта“, въплъщаваща победата на светлината над тъмните сили и разрушението, една борба, водена по моцартовски — без кръвопролития и жертви. Естествено обществено-политическият идеал на композитора, както и на повечето философи-просветители, е утопичен. Те очакват феодализмът да загине под влиянието на критиката на разума. Моцарт остава наивен социален бунтар. Музиката му излъчва оптимистичната вяра в предстоящото побратимяване на хората и народите, идея на абстрактния хуманизъм.
Все повече отдалечаващ музиката си от вкусовете на своите „меценати“, Моцарт започва да разговаря с тях от почти равноправна позиция: мъжествено, смело, откровено, понякога дори гневно. Всичките му „покровители“, откупващи произведенията му за жалки суми, един след друг се оттеглят от него. Остават му самотата, мизерията, болестите, смъртта. Един от най-великите синове на човечеството става жертва на буржоазно-аристократическа Европа. Извършено е голямо престъпление срещу културата: убит е морално и физически един духовен титан. Не случайно два века по-късно Егзюпери формулира еталона за трагичната загуба на неповторимите личности: „Измъчвам се от това, че във всеки човек може би е убит един Моцарт.“ Опитите да се докаже, че Моцарт загива като лична жертва на отровилия го от завист Салиери, остават без подкрепата на сигурни факти. Действително преди смъртта си Салиери признава, че е извършил приписваното му злодеяние. Ала съществуват медицински твърдения, че през последните си години италианският композитор е бил душевно болен, че признанието му е само болезнено бълнуване. Салиери действително е бил завистлив човек, защото по-късно застава на пътя и на друг гений — своя ученик
