- 1
- 2
— Ей ма и мене! — чу се бавен мъжки глас. Гурковица се обърна и очите й светнаха.
— Добре дошъл, драгинко! Господ ли те проводи! Тъкмо ти ни трябваше. Вързач си нямаме, драгинко!
— Бате къде е?
— Бате ти се запиля в града по съдилища, а нивата гори.
— Тъй ли — продума безучастно Никола и окачи на гвоздея пътна си торба. — А пък из останах без работа. Гледах, гледах ония жлътнати ниви, че ми доде на ума за нашата. Ще ида — рекох — да им помогна. Не ща из дял. Щом като тати е поръчал нивата да остане за батя — нека бъде негова. Нали съм здрав — ще изкарам колкото за един хляб. Нищо не ща. Искам само да ме позакърпиш, когато сколасаш, буле. Много се окъсах. Коленете ми се продъниха.
— Да свикам ли жътварките?
— Свикай ги.
Зажънаха шест млади жътварки дядовата Йорданова нива. Емнаха я от долния край. Запращяха жълтите ръкойки. Сборичкаха се ясните момински гласове и се понесоха от хълм на хълм. Никола почна да търкаля едрите снопи. Пот рукна от челото му. Вир вода стана бялата му риза. Буля му го поглеждаше дяволито.
— Избирай — му прошепна тя на ухото. — Която най ти хареса — нея ще ти вземеме. Не си веке малък.
Никола се засрами, наведе очи и до вечерта не погледна нито една от жътварките.
На другия ден обръснаха цялата нива. Отрязаха брадата. Събраха снопето. Додето Никола складе кръстците, от Родопските върхове се закъртиха куршумени облаци и скоро се навестиха над равнината. Настана мрачина. Жътварките се втурнаха към Сърпица. Екнаха гръмотевици. Запука градушка по керемидите. Побеля земята. Недялка седеше на пруста, гледаше белите небесни куршуми и думаше:
— Тебе, драгинко Никола, господ те проводи. Тази градушка щеше да очука нивата до зрънце. Какво щяхме да ядем през зимата?
На другия ден Никола замина пак към прашните друмища на Тракия. В торбичката му една грижовна ръка беше спуснала два топли хляба и дървените захлупци, пълни с резньове прясно сирене.
Късно вечерта се върна Гурко. Сне овчия си калпак, хвърли го на рогозката и рече:
— Спечелих нивата, ала изгубих житото. Господ ме наказа.
— Тъй ти се пада! — укори го Гурковица. — Дигнал си съд против родния си брат.
— Едра ли беше градушката?
— Като яйца.
— Тюх! Никога нивата не беше раждала такъв плод. Иде ми да взема един камък, че да се удрям по главата.
— Да ти донеса камък! — продума услужливо Недялка и се затече към пещника. Подир малко се върна и поднесе на мъжа си брадата — последните житни класове в Мързяновия дол, вързани с червен конец.
Извика се летните вихрушки над Тракия. Взеха да скрибучат коля, натоварени със снопи. Пораснаха високи купни по харманите. На един кръстопът, седнал с разкрачени крака, напечен от юлското слънце, Никола дигаше тежкия си чук и трошеше синия гранит.
— Помага ти бог, момче! — се изправи зад гърба му един висок сух човек с бели навои. — Най-сетне те найдох. Чувай, много едри снопи си вързал в Мързяновия дол. Няма кой да ми ги подава на колата. Ставай да си ходиме в Сърпица! Никола се обърна.
— Ти ли си, бате?
— Аз съм. Дай си ръката, батьовото момче. Било що било. Съдът ми отсъди нивата, ама аз я не ща. Нека остане за двама ни. Заедно ще я работиме, а житото ще делиме по братски. Никола пусна чука, скочи и сграбчи батьовата си ръка.
Информация за текста
© Ангел Каралийчев
Сканиране: sir_Ivanhoe, август, 2007 г.
Разпознаване и последна редакция: NomaD, август, 2008 г.
Издание:
Ангел Каралийчев. Приказен свят. Том втори, 1982
Издателство „Български писател“, 1982
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9110]
Последна редакция: 2008-09-06 17:40:00
- 1
- 2