вестник.
Георг се удиви колко тъмна е стаята на бащата дори в тази слънчева утрин. Значи такава сянка хвърляше високата стена, издигаща се в края на малкия двор. Бащата седеше до прозореца в един ъгъл, украсен с различни реликви, които напомняха за покойната майка, и четеше вестник, като го държеше косо пред очите си и с това се мъчеше да подпомогне слабото си зрение. На масата личаха останките от закуската, очевидно почти недокосната.
— Виж ти, Георг! — възкликна бащата и веднага тръгна насреща му. Тежкият му халат се разтвори при вървенето, полите се развяха.
„Баща ми все още е великан“ — помисли си Георг.
— Но тук е непоносимо тъмно — каза накрая той.
— Да, тъмно е — отговори бащата.
— А и прозореца си затворил?
— Така ми е по-добре.
— Та вън е съвсем топло — рече Георг, сякаш в заключение на предишното, и седна.
Бащата разтреби съдовете от закуската и ги сложи върху един скрин.
— В същност исках само да ти кажа — продължи Георг, като разсеяно следеше движенията на стареца, — че вече оповестих в Петербург годежа си.
Той поизмъкна писмото от джоба си и го тикна обратно.
— Защо пък в Петербург? — запита бащата.
— На моя приятел — отвърна Георг и потърси с поглед очите на баща си. „В магазина е съвсем друг — помисли си той, — как само се е разположил в креслото и е скръстил ръце.“
— Аха! На твоя приятел — натърти бащата.
— Известно ти е, татко, че най-напред исках да премълча пред него за годежа си. От състрадание, не по друга причина. Сам знаеш, че той е труден човек. Казвах си, нека узнае за годежа ми от другаде, макар че при самотния му начин на живот то е слабо вероятно — все пак не мога да попреча, — но само от мен да не го узнае.
— И сега промени намерението си? — попита бащата, остави големия вестник на подпрозоречната дъска, а върху вестника очилата си и ги покри с ръка.
— Да, сега промених намерението си. Ако ми е добър приятел, казах си, моят щастлив годеж ще е щастие за него. И затова, без да се колебая повече, го оповестих. Но преди да пусна писмото, исках да ти кажа.
— Георг — рече бащата и разтегна беззъбата си уста, — чуй ме! Заради тази история си дошъл да се посъветваш с мен. Това безспорно ти прави чест. Ала то не е нищо, то е по-лошо и от нищо, ако сега не ми кажеш цялата истина. Не желая да ровя в неща, на които не им е тук мястото. След смъртта на скъпата майка станаха някои недобри работи. Навярно и на тях ще им дойде времето, навярно ще дойде по-скоро, отколкото си мислим. В магазина ми убягва едно-друго, може и да не скриват нищо от мене — сега съвсем не искам да твърдя, че нещо се скрива от мене, — силите вече ме напускат, паметта отслабва, нямам предишния поглед върху всичко. Първо, такъв е природният ход, и, второ, смъртта на нашата майчица ме порази много повече, отколкото тебе. Но понеже тъкмо сме стигнали до тази история, до това писмо, моля те, Георг, не ме лъжи. Ти наистина ли имаш приятел в Петербург?
Георг смутено се изправи.
— Да оставим на мира приятелите ми. И хиляда приятели няма да ми заменят бащата. Знаеш ли какво мисля? Не се щадиш достатъчно. А годините си искат своето. В търговските дела ти си ми необходим, сам го знаеш много добре, но ако магазинът вреди на здравето ти, още утре ще го закрия завинаги. Така не може. Трябва да променим начина ти на живот. Ала из основи. Седиш тук на тъмно, а във всекидневната грее слънце. Едва хапваш от закуската, вместо да се подкрепиш, както му е редът. Седиш на затворен прозорец, а въздухът ще ти е тъй полезен. Не, татко! Ще повикам лекар и ще спазваме предписанията му. Ще меним стаите, ти ще се преместиш в предната стая, а пък аз — тук. Изобщо няма да почувствуваш промяната, ще пренесем всичките ти вещи. Но за това има време, а сега си полегни още малко, нужен ти е пълен покой. Хайде, ще ти помогна да се съблечеш, ще видиш, че ще успея. Ако пък искаш веднага да се настаниш в предната стая, можеш да легнеш в моето легло. Впрочем това ще е доста разумно.
Георг застана съвсем близо до баща си, който бе отпуснал на гърди разчорлената си белокоса глава.
— Георг — тихо каза бащата, без да помръдне.
Георг веднага коленичи до бащата, видя умореното бащино лице и свръхразширените зеници, извити към него от ъгълчетата на очите му.
— Ти нямаш приятел в Петербург. Винаги си бил шегобиец и не си се спирал дори пред мене. Как пък тъкмо там щеше да имаш приятел! Изобщо не мога да повярвам.
— Но помисли, татко — каза Георг, вдигна бащата от креслото и докато той стоеше пред него съвсем безпомощен, свали халата му, — скоро ще станат три години, откак приятелят ми ни гостува. Още си спомням, че той не ти бе особено драг. Най-малко два пъти трябваше да ти казвам, че си е отишъл, въпреки че седеше в стаята ми. Отлично разбирах твоята неприязън към него, приятелят ми си има своите странности. Но след това ти пак охотно разговаря с него. Тогава бях толкова горд, че го изслушваш, одобряваш думите му и му задаваш въпроси. Ако помислиш, сигурно ще си спомниш. Той разказваше тогава невероятни истории за руската революция. Как например в Киев, където пътувал по търговски дела, по време на безредиците видял на един балкон някакъв свещеник, който изрязал върху дланта си голям кръст, вдигнал окървавената си ръка и позовал тълпата. Та самият ти тук и там си преразказвал тази история.
Междувременно Георг бе успял отново да сложи бащата в креслото и внимателно да събуе панталоните му от трико, които той носеше над ленените долни гащи, а също и чорапите. При вида на не особено чистото бельо той се упрекна, че е занемарил баща си. Негов дълг сигурно беше и да следи колко често бащата сменя бельото си. С годеницата си още не бе разговарял изрично как ще устроят живота на бащата в бъдеще, защото мълчаливо бяха приели, че той ще остане сам в старото жилище. Но сега Георг твърдо реши да прибере бащата в бъдещия си дом. Та вгледаше ли се по-добре, почти му се струваше, че грижите, с които се канеше да обгради там бащата, може и да се окажат закъснели.
Георг вдигна бащата на ръце и го понесе към леглото. Докато правеше няколкото крачки, забеляза, че сгушеният на гърдите му баща си играе с верижката на часовника му и изпита страх. Не можа веднага да го сложи да легне. Тъй здраво се държеше той за тази верижка.
Но щом бащата се озова в леглото, всичко изглеждаше пак наред. Той сам се покри, а сетне придърпа одеялото високо над раменете си. Не гледаше свъсено към Георг.
— Вече си спомняш, нали? — попита Георг и му кимна насърчително.
— Добре ли ме покри? — попита бащата, сякаш не можеше да види хубаво ли са завити краката му.
— Значи ти харесва, че си вече в леглото — каза Георг и подпъхна завивката по-хубаво около него.
— Добре ли ме покри? — повторно попита бащата и, изглежда, с особено внимание следеше за отговора.
— Бъди спокоен, добре те покрих.
— Не! — извика бащата тъй, че отговорът се сблъска с въпроса, отметна одеялото с такава сила, че за миг то се разгърна съвсем и той се изправи в цял ръст върху леглото. Само с една ръка леко се опираше в тавана.
— Винаги си искал да ме покриеш, зная, хубостнико, но още не си ме покрил. Дори сетните ми сили пак ще стигнат за тебе, ще стигнат и ще останат. Познавам добре твоя приятел. На драго сърце бих имал син като него. Затова и ти го мамеше през всичките тези години. Че защо иначе? Мислиш ли, че не съм плакал за него? Затова се затваряш в кантората си — никой да не пречи, шефът е зает, — само за да дращиш несмущавано лицемерните си писъмца до Русия. Но за щастие не трябва никой да отваря очите на бащата, та да прозре в сина. А пък сега смяташ, че си му превил врата, тъй си му го превил, че можеш да тръшнеш задника си отгоре, а той няма и да гъкне, затова моят синковец е намислил да се жени!
Георг с ужас бе вперил очи в баща си. Образът на петербургския приятел, когото бащата неочаквано познаваше много добре, го завладя както никога. Видя го, залутан в далечната Русия. Видя го зад вратата на пустия, разграбен магазин. Той стоеше между изпочупените рафтове, разкъсаните стоки, изкривените
