е пристигнал на аерогара София. Нося в себе си писменото показание, на митничаря.
— Странно!… А как е попаднала в моя магазин?
— Била е продадена от някой си Федерико Капелани.
— Да не е син на Антонио Капелани?
— Вие познавате ли семейството?
— Не, но четох във вестниците, че е бил на аерогарата в нощта на убийството. Това не ви ли подсказва нещо?
— Да, доста размишлявахме по тоя въпрос — каза Дюран. — Но искаме да ви попитаме преди това: вие за пръв път ли виждате тая кутия?
Кулон се намръщи едва забележимо.
— Какво искате да кажете?
— Задавам много точно въпроса! — каза твърдо Дюран.
— Аз вече ви обясних, че не познавам Периа. И никога не съм го виждал. Следователно не мога да знам и зещите му.
— Това не е вярно, господин Кулон! — каза Дюран. — В хотела на аерогарата вие сте заемали стая номер двеста и осемнайсет. И в тая стая е намерена чаша с отпечатъци от пръстите на Периа. А това означава, че Периа е идвал във вашата стая.
— Рискувате да прекратим нашия разговор! — каза сухо Кулон.
— Аз ви питам като служебно лице, господин Кулон. И вие сте длъжен да ми отговорите. Както е известно, отпечатъците на пръстите се смятат за абсолютно доказателство.
— Какво искате да кажете? — запита сопнато Кулон. — Че аз съм убил Периа?
— Не, ние просто искаме да ни улесните в нашето следствие. И да ни кажете защо Периа е бил при вас. Какво сте говорили с него, показал ли ви е тая кутия?
— Категорично отричам! — заяви твърдо Кулон. — Нито познавам Периа, нито е идвал в моята стая.
— В известен смисъл господин Кулон е прав! — обади се вежливо Димов. — Той е отишъл за пръв път в стая двеста и осемнайсет, когато Периа, е бил вече мъртъв.
Кулон трепна. Дюран погледна с недоумение своя колега.
— Какво искате да кажете? — попита рязко Кулон.
— Много добре ме разбрахте! — отвърна спокойно Димов. — Исках да кажа, че вие сте отишли след това при чашата с отпечатъците.
После се обърна към Дюран.
— Очевидно господин Кулон още не е готов за сериозен разговор. Да го оставим да си помисли.
И стана от мястото си. Все така в недоумение стана и Дюран.
— Но какво означава това? — запита нервно Кулон. — Длъжни сте да се обясните.
— Следния път! — отвърна Димов. — И моля, не се безпокойте за нас. Ние вече знаем пътя…
Двамата инспектори се поклониха и излязоха. Докато минаваха през хола, Дюран все още предпазливо мълчеше. Но в двора той не се въздържа и запита тихо:
— Какво значи това? Не разбрах нищо от вашата последна реплика.
— Ще ви кажа — отвърна Димов и се усмихна. — Но не тук, в колата. За мене вече не съществува съмнение. Кулон сам се издаде.
Те се качиха в колата и тръгнаха. Но Димов все още кълчеше.
— Чакам, колега! — обади се малко нетърпеливо Дюран.
— Това е малко дълга история, господин Дюран. Няма да стане с две думи. Най-важното е сега да спрем на първия телефон. И да се установи незабавно наблюдение върху дома на Кулон. В положението, в което го оставихме можем да чакаме всичко от него.
— Добре! — кимна Дюран. — На риск!… Макар че нямам такава заповед.
Той се обърна към шофьора и добави кратко:
— Спри при Надин!
След няколко минути пристигнаха в малко тихо бистро. Дюран веднага влезе в телефонната кабинка, за да даде своите заповеди. Димов остана да го чака. Беше много приятно заведение от стар тип, с много повече истинско благородно дърво, отколкото метал и изкуствени материали. Във вътрешното помещение нямаше никой — само на бара един възрастен господин пиеше кротко бирата си. И Димов си поръча бира — след цялото напрежение чувствуваше гърлото си съвсем пресъхнало. Най-сетне Дюран излезе от кабинката и каза нещо на престарелия келнер.
— За пръв път давам заповеди, без да знам за какво! — каза Дюран доста загрижено. — А сега ще ми обясните ли?
— С две думи! — започна Димов. — Там е цялата, работа, че в Истанбул не е бил Периа, а Кулон… И, обратно, в Бейрут е бил Периа.
Дюран погледна недоверчиво колегата си.
— Това ли е хипотезата ви?
— Да, това е нейната същина.
— А, според вас, как са успели да минат през границата?
— Просто са си разменили паспортите. А всичко друго е било въпрос на грим. Двамата имат почти еднакво телосложение и изобщо доста си приличат.
— А как ви хрумна тая идея? — запита Дюран все още съвсем недоверчиво.
— Но фактите просто се набиват в очи — каза Димов. — Не ви ли прави впечатление, господин Дюран, че всичко, което Периа прави в Истанбул, повече подхожда на Кулои. Преди всичко тая страст към старинни предмети е съвсем чужда на Периа. У дома си той не притежава нито един старинен предмет.
— Но Периа цял живот се е интересувал от скъпоценни камъни.
— Никога един гангстер не купува скъпоценни камъни, той просто ги ограбва. А както знаете, изумрудът няма някаква особена стойност.
— Факти, господин Димов, факти! Всичко това са предположения.
— Има и факти. Да почнем от дребните. В София и Истанбул Периа пие само бира, докато Кулон здравата нагъва уиски. А всъщност навиците им са точно обратните. В Истанбул Периа разглежда кутията за енфие със същата сгъваема лупа, която днес видяхме у Кулон. Защо не намерихме в багажа на Периа, който всъщност е бил багаж на Кулон, нито костюм, нито обувки? Очевидно защото не са били по мярката на Кулон въпреки общата прилика в телосложението, главно в ръста. Периа е бил много по-плещест, номерът на обувките им е различен. Кулон се е задоволил само с ризите и пижамите, това му се е сторило достатъчно, за да ни подведе.
Дюран се замисли.
— Да, интересно — измърмори той. — Освен ако не е някакво глупаво съвпадение.
— Не може да бъде съвпадение, фактите са извънредно много. При Айвазян фалшивият Периа се е изпуснал да каже, че си купува килими от един френски арменец — Тигран Ахджиян. Аз посетих тоя Ахджиян. Първо, Периа никога не си е купувал килими, а мокети. Второ, Ахджиян изобщо не познава Периа. И което е най-важно, Кулон на истина е един от добрите клиенти на Ахджиян.
Дюран видимо омекна.
— Това е вече нещо — каза той. — Това е вече по-сериозно!
Влезе старият прислужник и им донесе нова бира и две порции кренвирши.
— И защо е бил целият този маскарад? — запита Дюран.
— Не, това не е маскарад, а хитро замислено престъпление — каза Димов. — Но да започнем отначало. Както вече ви казах, навярно Кулон е бил нещо като съдружник на Периа. Или, по-точно, пласьор на крадените скъпоценности. Това съвсем отговаря и на професията му. Вие знаете по-добре от мене, че тия пласьори са обикновено хора с безукорна репутация, иначе не биха могли да вършат своята работа. И за тях обикновено знае само шефът на клона, в случая Периа. А, от друга страна, вие казахте, че Периа е бил под наблюдение на полицията, нали така?
— То не беше непрекъснато, разбира се.
— Но Периа е знаел, че е под наблюдение. Е добре, на него му се е наложило да замине за Бейрут във връзка с някоя сделка на бандата. И да бъде там лично той. Как да замине? Тогава именно решават да си
