— С ръце не я пипайте — предупреди изобретателят. — Опитът не е довършен.
Посипаха се въпроси:
— На колко месеца е?
— Колко тежи?
— Защо е толкова мъничка?
— Какво е?
— Как е направена?
Смирнов изслуша въпросите.
— Всъщност, да. Отговарям изведнъж на всички — каза той. — Ще разрешите ли, Семьон Николаевич?… Вие виждате изкуствено животно. Модел от типа на кравите. Отгледана от мене в ей тази тенджера. Как е отгледана, това е друг въпрос… Възраст — три седмици и нещо. Храни се изключително с царевична свила… Казах май всичко. Това е то моята домашна работа, Семьон Николаевич.
Таратар гледаше слисано тенджерата.
— Смирнов, аз не съм ви давал за домашно отглеждане на животни… Аз не съм биолог.
— Да, разбира се, Семьон Николаевич — успокои го Виктор. — Кравата я отгледах просто ей тъй, за себе си. А на вас донесох математическия си дневник.
Той извади от поясока си смачкана тетрадка, подаде я на класния си ръководител.
— Гений номер три — делово каза Гусев.
— Ти какво така номерираш всички? — намръщи се Сироежкин. — А самият ти какъв си?
— Самият аз такова изобретение съм замислил, че всички ще ахнете — обеща Макар.
Смирнов захлупи тенджерата с капака и я улови за дръжките.
— Ще я отнеса в къщи. Докато мама не се е върнала. От конспиративни съображения — обясни той, — опитът се прави под леглото.
— Да, да — кимна Таратар. — Деца, помогнете му, моля ви.
Осмокласниците наобиколиха тенджерата, изведоха изобретателя.
Учителят нареждаше тетрадките в шкафа и четеше заглавията: „За стереометрията на винените бъчви“, „За движението на материците“, „Теоремата на Фермa“. Той беше в прекрасно настроение, много доволен от резултатите. Колко работа му отвори любимият клас! Ще трябва да прекара всичките си свободни часове, за да проверява тетрадките на осмокласниците…
Как се наричат помежду си те?
„Обикновени гении…“
Смелостта и дори известна дързост в творчеството са приемливи, но виж скромност на тези гении явно им липсва…
На масата, изглежда въпреки всички закони на науката, светеше фенерчето. Таратар обиколи няколко пъти около нея. Каква ще да е тази работа? Какъв двигател е измислил Сироежкин? Таратар не искаше да се съветва с другите учители. И така в училището се носят легенди за неговия клас, за Електроник, за Реси. Само това му липсва още — историята за „вечния двигател“.
И все пак консултация беше необходима.
Таратар сложи двигателя в кутията, постави го в чантата си.
— Обикновени гении — мърмореше си той, — намислили да си правят шеги с обикновен математик. Но има една висша инстанция — експериментът. Така казваше моят учител, а той, както отдавна вече съм се убедил, беше мъдрец.
Втори април.
От днес нататък…
Таратар отиде в Института по физика и каза, че иска да покаже един прибор.
— Влезте в двеста и девета стая — посъветва го секретарката.
В стаята с този номер един млад сътрудник чукаше на пишеща машина. Масата му беше отрупана с книжа. Физикът погледна за миг към Таратар.
— Нося двигател… — започна Таратар.
— Ясно — каза физикът и посочи с пръст плаката.
Плакатът беше заел цялата стена, но Таратар не го забеляза веднага.
Плакатът гласеше: „Проекти на вечни двигатели не се разглеждат“.
— Цялата работа е там, че той работи — усмихна се Таратар.
Той извади от голямата си чанта кутията, от кутията — изобретението на Сироежкин. По незнайна причина лампичката все още светеше.
Физикът спря да пише, огледа внимателно изобретението.
— Ясно — каза вежливо той. — Ученически прибор. Въртиш ръчката и крушката свети.
— Вярно — зарадва се учителят. — Въртиш — и свети. Но тази лампичка свети вече три часа.
Сега сътрудникът се усмихна:
— Не може да бъде. Сега ще изгасне. Да почакаме няколко секунди. Седнете, моля.
Те седнаха до масата. Физикът с кимане посочи книжата.
— Проекти на вечни двигатели. Бездарно пилеене на свободното време. Но на всяко писмо трябва да се отговаря.
— Съчувствувам ви — съжали физика Таратар.
— Това е нищо. С някои има и по-тежки случаи — неопределено отговори физикът. — Пратки, вярно, не ни изпращат… Но вашият случай е най-лекият.
Събеседниците говориха още няколко минути за значението на откриването на електричеството, за Едисон, за това, че неотдавна на Марс с лазер запалили фар… Научният сътрудник явно нервничеше и поглеждаше ту часовника си, ту лампата. А лампата продължаваше да свети.
— Извинете, в тази ваша дяволия няма ли друг източник на електрически ток? — попита научният сътрудник.
— Както виждате, няма.
— Интересно… Почакайте, моля. Скоро ще се върна.
Той сложи внимателно двигателя в кутията и излезе.
Таратар четеше окачените по стените фотокопия на документи. Това бяха постановления на академии на науките в разни страни за задачите, които не се разглеждат от учените. Най-ранният документ, датиран от 1775 година, беше приет от Парижката академия:
Минаха столетия, а сътрудникът все още отговаря на писмата на напористите изобретатели…
Като се върна, физикът подаде кутията на Таратар:
— Извинете, как е малкото ви име?
— Семьон Николаевич.
— Семьон Николаевич, какъв сте по професия?
— Учител по математика.
— Прекрасно! — каза физикът. — От вас много се интересуват двама мои колеги. И те са математици. Ще ви заведа при тях, ако не възразявате… Колкото до прибора… Вие ли го конструирахте?…
— Мой ученик… Сироежкин.
— Способно момче — похвали го физикът. — Устройството на прибора е отдавна известно. Но той работи някак по нов начин. Цялата тайна, струва ни се, е в движещите се части.
— Така си и предполагах.
— Ние не можем да определим от какъв метал са направени. Съветваме ви да го покажете в института за твърди сплави.
— Зная, че в двигателя практически търкането е нищожно — отговори с достойнство Таратар. — Отговорете ми, моля ви, на един въпрос: този двигател може ли да се нарече вечен?
