— Всичко, всичко … Другият се изсмя грозно.
— Хайде, върви! …
Той се извърна с усилие в тесния тунел, после двамата се закатериха и залазиха един подир друг. Пътят изглеждаше дълъг, много дълъг. Най-после просветна някакъв зрак, който наистина идваше от дневната свет лина.
Мокрият до кости нададе радостен вик.
— Затваряй си устата, идиот такъв, в гората има дакота!
— Знам, о небеса, ще мълча!
— Не ме интересува дали ти е мило небето, ала ако не искаш веднага да се намериш в ада, мълчи!
Мокрият до кости се измъкна от отвора на пещерата, засенен от корени на дървета и клони. Хвърли се изнурен върху горската пръст. При това почувствува критичния поглед на другия и потрепера.
— Така, лежиш там, безпомощен като одран бизон!
Ще ми разкажеш ли най-после какво търсеше тук?
Очите на мокрия до кости човек се изпълниха със сълзи от страх и ярост.
— Злато — ала нищо не стана!
— Злато! И кой те изпрати да търсиш тук злато?
— О, носеше се такава мълва… пък и работата ми не вървеше добре.
— Каква работа?
— Търгувах с кожи и ракия.
— Да си беше продължил търговията, това е работа за глупаци като тебе! Къде си оставил всичките си зъби? А?
— В Минесота, сър, при дакота. Миналата година.
— Не съм ти никакъв сър, тъпако!
Мокрият до кости се окопити, седна и започна да разглежда другия, вече малко поуспокоен. Онзи беше млад човек, навярно не по-стар от двадесет и две или двадесет и три години, червеникаворус, с изсушено от вятъра, изпито, с едри кокали лице. В ъглите на устата му имаше злобна гънка. Мокрият до кости реши занапред да внимава много. След неуспялото приключение в пещерата не му се искаше сега пък да изгуби и живота си.
— То беше само мълва — поде наново той. — Неопределена като вятър, който не знае откъде идва и на къде отива, но трябва да е било някъде около Черните хълмове, дето казваха, че уж били намерили, но аз все пак не съм виждал никой, който да е бил намерил. Но по време на проклетото въстание на дакота миналата година те ми разрушиха дупката в Минесота и ми избиха всичките зъби — та затова дойдох да видя… ами да…
— Да видиш дали местните дакота не са по-миролюбиви? Мога да те уверя, че не са, скъпи мой! Те са сключили договор, че тукашните земи ще принадлежат само на тях за вечни времена. И когато ти, белият, се мернеш насам, те спокойно ще започнат да те измъчват и без никакво угризение на съвестта ще те опекат на шиш. А скаллът ти ще остане да се развява на някой прът.
— Нямам никакво намерение да им се мяркам пред очите.
— Имаш-намерение или не, ти вече едва не беше попаднал в лапите им. Къде си остави ботушите, а? — Ботушите?
— Не се прави на глупав! Не мога да понасям такова нещо, то само ме бави без нужда. Достатъчно ясно и нашироко си утъпкал мъховете долу в гората.
Мокрият до кости потрепери от страх.
— Оставил съм следа ли?
— Истинска слонска следа, скъпи мой. А после се вмъкна в дупката на пещерата, така ли?
— Да…
— И никого ли не срещна там? Освен мене накрая?
— Срещнах …
— Истинско щастие е, че си го признаваш! Е, какво се случи?
— И аз сам не зная — беше ужасно! Исках да се изкача нагоре по потока… а водата отново ме свлече надолу. В желанието си да се задържа, в мрака сграбих някакъв човек — да, да, ала той не искаше да тръгне с мен и ме ритна с крак, което никак не беше тържествено… и аз полетях заедно с водопада надолу.
— Аха … хм, хм… ха-ха-ха … не е лошо … и смешно. Всеки случай чуй от мен един добър съвет, драги мой: изчезвай оттук, и то с бързината на мустанг!
— Не знам дали все още имам кон.
— Ала аз знам, защото той е при мен. Ще го яхнеш и ще отлетиш, и ако още един-единствен път се мернеш из тия гори, от теб ще остане само труп! Ясно ли е? Тук е мой запазен периметър.
— Разбрах. Твой периметър.
— Аз съм по-хитър от теб, забелязваш ли тази подробност?
— Да.
— Значи, съобразявай се с това. Връщам ти коня — той е истинска кранта, която никак не ми трябва — и веднага тръгваш на път… Как ти е името?
— Бен.
— Да ти кажа ли една добра търговийка?
— Бен си пое дълбоко дъх и погледна другия благо-дарствено с крайчеца на окото.
— Кажи я.
— Смъкни се надолу до Ниобрара, отвори си там лавка. Това е местност с бъдеще. Аз ще ти набавя първата клиентела, за да стъпиш отново на крака. Трябва всякога да имаш за продан барут и куршуми, и ракия … тогава и ловците, и индианците, и кожите ще дойдат съвсем от само себе си.
— Но индианците…
— Ти си идиот, казах ти го вече! Ти нямаш право да се мушиш тук из техните прерии и гори, при положение, че те самите гладуват — ти поне не, — ала ако им продаваш барут и куршуми…
— Да-да-да-да … само че всичко стана някак си съвсем набързо…
— При мен всякога всичко става бързо — и животът, и смъртта, — запомни това. Значи, съгласен ли си?
— Ще се опитам.
— Държиш ли на моето приятелство, тъпако?
— Много.
— Това е добре за тебе. Върви!
Полузамаян, Бен се остави на другия да го води през гората. Беше дълъг и уморителен път, по който онзи го влачеше след себе си. Неведнъж Бен се препъваше от умора, защото той отдавна вече беше прехвърлил своите четиридесет лета и зими зад гърба си и силите му дори при нормално състояние не бяха толкова, колкото на младия червенокос мъж. Когато най-после двамата стигнаха до конете, Бен веднага отвори дисагите си и посегна жадно към своя неприкосновен запас от сушено месо.
— Оставих ти го — каза подигравателно другият, — а сега, махай се!
— Аз нямам никакво оръжие …
— Какво ме интерсува мене това? Защо си го изгубил! Обирай си чуковете и през целия си живот недей поглежда повече Черните хълмове. Ясно ли ти е?!
— Ясно.
Бен въздъхна дълбоко. После яхна коня си и го поведе внимателно през гората, за да изчезне най-после в югоизточна посока през прерията. Зъзнеше жалък в мокрите си дрехи, но в главата му имаше само още една мисъл: да се махне от запазения периметър на другия. Ала този човек му беше вдъхнал такъв ужасен страх, че той дълбоко в себе си реши да отвори търговската будка край Ниобрара, от която, изглежда, другият щеше да извлече някаква полза. Човек би трябвало да се старае да бъде в добри отношения с такъв ужасен тип… А може би той наистина ще успее да припечели край Ниобрара, и то с по-малък риск, отколкото в тази пещера, която представляваше със своите объркани ходове и буйни води един огромен капан за хора.
