свободния й излаз. После водата изби навън неочаквано с удвоена сила и при това запрати нагоре два големи колкото юмрук камъка, единият от които изтрополя върху речните камъни, а вторият се удари в стеблото на едно дърво. Харка видя двата камъка, изхвърлени от водата, на земята. Те бяха еднакво остри и със странна форма като първия, който беше предизвикал подозрението му. Матотаупа. Летния дъжд и Харка се спогледаха въпросително. Двамата мъже започнаха да разговарят помежду си с езика на знаците.
— Камъните не бяха запратени от човек — говореше Матотаупа. — Водата е чудодейна — беше отговорът на Летния дъжд.
Матотаупа започна да се изтегля назад към гората и двамата го последваха. Когато се отделиха на из вестно разстояние от потока, така че тихите им думи да не могат да достигнат дотам, Матотаупа започна да им разказва шепнешком какво се беше случило, докато той беше стоял сам на пост край потока.
— Та — започва той — след като Харка си отиде, аз останах скрит и наблюдавах потока. По едно време чух някъде далеч долу в гората рев на сърна. Нашите хора са гладки. Тъкмо се канех да я поваля е ножа си — признавам — прибързано изоставих прикритието си, за да мога да се ослушам по добре от полянката и да бъда готов да се спусна подир нея. Не за по-дълго, отколкото е необходимо да се спусне клепачът над окото ми, застанах с гръб към потока. Тогава усетих удар в тила, не виждах вече нищо, но бях все още в съзнание. Строполих се.
Матотаупа замълча.
— Камък ли те удари? — попита Летния дъжд.
— Така беше. Той лежи още край потока. Не го ли видяхте? Не е речен камък.
— Аз го видях — каза Харка.
— Скоро отново ми светна пред очите — продължи разказа си Матотаупа. — Ала аз не знаех как е могъл камъкът да излети във въздуха и дали не го беше хвърлил неприятел. Ако го беше хвърлил неприятел, исках да го надхитря. Останах да лежа неподвижен, за да ме сметне той за мъртъв. Когато дойдеше, за да вземе скалпа ми, щях да скоча и да го убия. Но не дойде никакъв неприятел. Дойдохте вие.
— Да — отвърна само Летния дъжд и после дълго се замисли. Най-после отново проговори. — Пещерата е омагьосана и водата е чудодейна — каза той после, като наблягаше на всяка дума. — Хавандшита, нашият заклинател, предупреждаваше цялото племе. Не е било хубаво, Матотаупа, дето си дошъл в навечерието на нашето заминаване в омагьосаната пещера и си взел и момчето си. Магьосническият дух те е предупредил още веднъж. Възможно е това да е лош знак за всинца ни.
Харка видя как кръвта се дръпна от лицето на баща му, кафявата му кожа придоби сивкав оттенък.
— Лошо предзнаменование? За какво? — попита Матотаупа с глас, който прозвуча глухо като строшен глинен съд.
— Лошо предзнаменование за това, че ние тръгваме на голяма опасност, щом искаме да вървим с малкото мъже, с които разполагаме, да търсим нови ловни земи.
Матотаупа сбърчи чело.
— Бизоновите стада, изглежда, са се отклонили от пътищата си. Няма да измрем от глад я!
Летния дъжд избягваше да погледне вожда а лицето.
— Но да вървим — добави той късо. — не е хубаво да стоим тук.
Мъжете се канеха да тръгнат, когато Харка направи умолителен жест с ръка.
— Искаш да кажеш нещо ли? — попита го ба- [???]
— Следата татко! Аз видях през нощта следа от стъпка, следа от чужд крак, ти знаеш това, и Летния дъжд го знае.
— На връщане ще потърсим още веднъж — реши Матотаупа след кратко колебание.
Летния дъжд се съгласи неохотно. Ала не искаше да се противопостави. Затова мъжете повикаха Четан да излезе от своето наблюдателско място не го изви-каха по име, а наподобиха три пъти птичи крясък. После четиримата се отправиха към онова място в гората, където Харка беше чакал през нощта и беше видял отпечатъка от човешки крак. И четиримата търсиха, ала не намериха никаква следа. Наистина Харка беше единственият, който търсеше внимателно и обстойно и той смяташе, че мъжете и Четан, объркани от случилото се, твърде бързо престанаха да търсят. Ала той беше още малък и беше достатъчно това, че му бяха позволили веднъж да каже мнението си. Повторно вождовете не биха му дали думата. Затова не му оставаше нишо друго освен след безуспешното засега търсене да последва баща си и другарите обратно към селото.
БОЙ С ВЪЛЦИ
Момчето беше в много лошо настроение, когато се върна отново в бащината шатра, но външно не показа неспокойните си мисли и чувства. Майка му го извика да ядат. Тя печеше заек над огъня в средата на шатрата и Харка седна заедно с по-малкия си брат и сестрата, с майка си и баба си. Печеното месо миришеше приятно и пред шатрата полудивите кучета дебнеха и душеха жадно. Когато месото се опече, всеки взе ножа си — по-малкото братче и сестриче на Харка също имаха вече собствени ножове — и по една пръстена паница. Бабата си избра главата на заека, майката и момиченцето Уинона получиха по един преден крак, двете момчета Харка и Харпстена — по едно бутче. Парчето от гърба остана за бащата, който сега не беше в шатрата и според обичаите на племето и без това не ядеше заедно с жените и децата.
След обяда Харка се срещна с Четан. Много му се искаше да поговори с по-възрастния си приятел за случилото се, колко хубаво би било да се върне отново в гората и да потърси следите около входа на пещерата! Невъзможно беше човек да дойде и си отиде, без да остави никаква следа. Ала Четан не заговори вече за случилото се и Харка също не се осмели да изкаже мнението си открито. Той премълча мислите си, но беше много неспокоен. За да не се издаде, а и за да се отвлече сам от безпокойството си, той свика цяла група Млади кучета. Всички заедно изтичаха надолу по реката в подножието на склона. Започнаха да играят, потопяваха се бързо в ледено студената вода, поплуваха. Момчетата бяха много калени. Който беше много чувствителен, умираше при суровия живот сред тая дива природа съвсем рано и затова децата, които израстваха, можеха да издържат на всякакви условия.
Харка забеляза, че и Шонка, синът на Белия бизон, идва през гората към реката. Той реши да му изиграе една шега и се скри зад върбалака, покрай който Шонка сигурно щеше да мине, за да се приближи до брега, ако не изменеше пътя си. Смрачаваше се вече. Облаците и водата заряха розово, листата преливаха от вечерния мрак към все по-потъмняващата сянка. Шонка вървеше безгрижно към брега. Той беше широкоплещест и як. Върху лицето му вече се беше отпечатала следа от някаква суровост, която се задълбочаваше, щом Шонка си внушеше, че връстниците му и по-малките момчета не го зачитат достатъчно, както той желаеше. Никой не знаеше всъщност защо той не се ползуваше с неограничено уважение, макар че никога не изоставаше в упражненията на момчетата, в състезанията по езда, по хвърляне на камък, по плуване. Ала имаше един, който го надминаваше макар и да беше по-млад: Твърдокаменния Харка Нощното око. Той се ползуваше с още по-голямо уважение и това намаляваше влиянието на Шонка над момчетата и момичетата.
Шонка наближи върбалака, без да забележи Харка. А в този миг Харка вече хвана левия му крак и го разклати. Шонка се прекатури и се пльосна по корем във водата. Буйният крясък на момчешката орда възнагради успеха на Харка. Самият Харка с няколко скока през камъните и един стар повален дънер се намери в средата на реката, където водата течеше бързо в дълбокото корито. Той подразни подигравателно с висок вик Шонка, който отново се показа над водата, целият мокър, и веднага се хвърли подир момчето. Харка го остави да се приближи до него на една крачка, после като щука се гмурна дълбоко и заплува под водата.
Шонка не го последва. Той се спря и погледна да разбере къде ще се покаже Харка, грабна един камък и се приготви да го хвърли.
Харка разбра, че си беше позволил малко повече. Подхранвана от топящите се ледове, водата беше ледено студена и младият плувец усети как ръцете и краката му започнаха да се вкочаняват. Той искаше на всяка цена да се задържи под водата до следващия завой и да се измъкне навън зад една голяма скала, където Шонка нямаше да го забележи Почувствува, че студенината нахлува до сърцето му и го обзема онази
