Excelsior!

Иван ВазовExcelsior!

Away! Away!

Байрон

I

В пустинните усои на Стара планина
се урва възвишава чудовищно висока,
във нейното подножье провала зей дълбока,
а върха й се губи в незнайна висина.

Но случва се смел пътник, та тоя страшен връх
наима се да гони, до него да възлезне,
да се крепи на косъм над пропасти и бездни —
и ето го, че тръгва по лъскавия мъх.

Той тича нанагоре, безстрашливо, напреко,
целта му го повдига и волята крепи.
Той бърза: той борбата приима и кипи,
но урвата е права и върхът е далеко.

Той крачи, а ходът му зафаща да криви,
напъва се, стреми се, поима, дъха често,
извръща се, поглежда изминатото место
и с нова сила взима нагоре да върви.

Но скоро смелий пътник усеща се, че тегне;
той тътри се пречупен по гладките треви,
подхлъзва се, неволно за мъха се лови
ил някой корен жилав се мъчи да засегне.

Той пъпли тихо вече; настая труден час!
Една лъжлива крачка — той в ямата се сваля,
един внезапен вихър — и долу го струпаля!
И пътникът се катри без сила и без глас.

Но всякоя минута той спира се, почива;
озърта се надолу и види: страшине!
Погледнува нагоре: ужасно вишине,
по-плъзгаво, по-стръмно — съцето му се свива.

И пълн с възторг ужасен, той вижда, че орлите
наравно с него фъркат из сините зари,
покорно му се кланят отсрещните гори
и на реките тайни съгледва веч главите.

И казва: „Луд съм аз бил! Кой други като мен
долината оставя — над ямите да лази?
Стремление безумно! Що диря тука ази?“
И казува: „Да, луд съм!“ — и пак върви смутен.

Той пъпли, но напредва, той мърда, но се дига,
потаен глас му шепне: Не гледай наназад!
Йощ малко ти остая! Напред! Бъди крилат!
И потен, морен, счупен на върха той достига.

И — о, картина дивна! Пленен, очарован,
той сам един остая с величието боже,
балканът непристъпни му служи за подножье,
челото му царува в лазурний океан.

II

И геният не тъй ли полета си подкачва
от сферата на мрака към светлий небосклон,
там, дето го очаква блестящият му трон,
там, дето нищо мръсно до него се не качва!

Из най-напред е малък, той губи се, блуждай.
С тълпата се размеся, с нищожните е равен,
прекарва тихо, мирно живота си безславен
и своето призванье велико сам не знай.

Но бутне го внезапно десницата на бога
и творческият пламък в душа му загори,
той трепнува, настръхва и в сините зари
полита и оставя под себе шум, тревога.