гневно за злодействата на противника си, който, за да попречи на избирателите му да идат на секцията си, която е отвъд реката, пратил оная нощ хора, та бутнали моста! Мнозина се разсмиват.
Между това трамваят лети из булеварда, празен в средата от минувачи, според последните полицейски разпореждания. Само един стражар там се лута да гони хлапаците и селяните, които се опитват да вървят нашироко. Неотдавнашната гибел на един стражар под трамвая докарва разговора върху тоя трагически случай.
Старецът с големите вежди каза мрачно:
— Хич да ги няма трамваите — по-добре!
— Недей говори така, Петраке — се обърна бившият депутат; — трамваят, това е цивилизация, напредък.
— О, кой говори? Да, да, да!
Но кашлицата попречи на стареца да се доизкаже, че той никога не е бил против трамваите.
— Само че полицията трябва да направи и друго нужно разпореждане… — подзе бившият депутат.
Миролюбивият старец зина да каже по обичая си „да“, но се одържа и зе да слуша.
— Трябва — продължи първият — да се заповяда например, из тротоара: които отиват — да държат дясна страна, които идат насам — лява. Така е в Одеса.
— А другата секция, представете си — следваше да говори живо кандидатът другиму, сѐ още разлютен от лукавствата на противника си, — преместена на четирийсет и осем километра по-далеко! До вечерта да бият път, няма да стигнат селяните в тоя къс ден. Представете си, че вместо на Света София, пращат ви да си запалите свещта в ючбунарската черква, а вие живеете при животните. — И тоя погледна стареца.
— Земи си думите назад, аз живея при Държавната печатница — избърбора старецът.
Трамвая ненадейно спря с един голям друсък; всички политнаха уплашени от мисълта, че става някоя беда. Бившият депутат сне ръцете си от два врата, хванати машинално в уплаха, и запротестува:
— Това е позор! Чиновници, които не си познават от работата! — Кондукторът, смутен, звъни и каруцата пак потегли от Шарения мост нататък.
На запад ниските и разредени къщи отварят вид към румените вечерни облаци над Вискер. Аз с удоволствие гледам тая хубава природна картина на заник слънце, през която бягат безлистните акации по булеварда. В каруцата се въдворява тишина. Когато стигнахме до гарата, заръси ситен дъждец. Току-що бе пристигнал влакът. Голямо множество пътници от гарата се зададоха тичешком насам, каруцата изпразнена, веднага се натъпка пак и повечето останаха навън. С мене останаха депутатът и старецът, дошли само за разходка като мене. В нашия клас се заеха всичките места: до стареца седна една изящна млада госпожа с воал; имаше и двама офицери, единият млад поручик с черни мустаци, завити нагоре, a la император Вилхем, другият майор. Трамваят пак тръгна назад. Госпожата пази голямо достойнство, изглежда да е чужденка. Старецът прави усилия над себе си, рядко и глухо кашли и често си поправя мустака към нея. Но вторият клас не може да побере всичкият си народ и част от него нахълтва в първия клас. Именно: една дърта, дундеста, гърдеста жена, със следи от минала хубост, облечена бедно, и една хубавичка, кръглолика девойка, бледна, с малък нос и мил поглед, в изжулена проста рокля, с морава кърпица въз косата, завързана под брадата й, с черни ръкавици. Те стоят прави, уловени за каишите, и разменят сегиз-тогиз някоя дума, ту по български, ту по влашки. Очевидно майка и дъщеря. Майката с монументалните си гърди свободно и весело гледа през прозореца; девойката, видимо стеснена от толкова погледи, крадешком насочени към нея, прилича на „модел“ в работната стая на Рисувалното училище. Друго дете се разплака във втори клас с още по-несносен писък. Това дава повод да се оживи беседата, няколко време спряла. Депутатът вика:
— Не щем музика!
Монументалната моя съседка се тресе от смях и също вика:
— Музика! Музика!
И тя зафаща да ми говори нещо, което аз не чувам в писъка и трясъка. Види се, че това е много весело, и аз от учтивост й казвам: да! Както в железницата, в параходите — и в трамвая, по едно неписано правило, при чинене етикет, отстъпват място на повече близост и непридирчивост в обноските на непознати един другиму лица. Старецът с големите вежди вече съвсем не се чува, обсаден от трите жени. Кашлицата му премина; сегиз-тогиз го зървам в едно благоговейно положение, с ръка на някой мустак. Той има случай скоро да се покаже и кавалер, когато майката, при вадене пари за билета, ненадейно полита от едно тръсване към негова страна и той я обфаща с ръцете си, за да избегне смазването от лавината, която го благодари с много „пардон“. Съседът му отляво излазя да пуши, и на освободеното място поручикът кани вежливо девойката да седне, като си прибира шинела. Девойката срамежливо отказва с климане.
— Я съм по-стара! — каза засмяно майката и се бухна между понамусилия се офицерин и стареца, притиснат между двете дами, силно зачервенял от смущение.
Настана пак мълчание. Само гърменето на колелата продължава еднообразно назад към Шарения мост. Веднаж или дваж дебелата госпожа иска извинение от Петраки, че го притиска, като си прибира роклята, застлала коленете на съседите й.
Но старецът е деликатен и отговаря:
— Не се бозпокойте, добре съм…
При едно ново спиране майорът — не го познавам — прекъсва мълчанието и ме пита от железницата ли ида. На отговора ми той забеляза:
— Да, приятна е разходката по трамвая. Само, че тоя натиск… Вие за пръв път ли се возите?
— Да… А вие?
— Втори път.
Подир тоя задушевен разговор ние млъкнахме.
Офицеринът запушва цигарка.
— Молим, господа, забранено е! — забелязва чиновникът и му посочва надписа.
Офицеринът се понавъсва.
— Не виждам и вие да се съобразявате с правилата — отговори той.
— Молим?
— Вие пускате в първия клас лица, платили за втория! — каза офицеринът и стъпква цигарата.
Чиновникът се смутява. При знаменателния му поглед дебелата госпожа иска да стане и да си мине в класа. Дъщеря й вика: „Скоала те, мума!“ (Стани, мамо.)
Но тук всички земат под свое покровителство двете жени: старецът — майката, поручикът с мустаците a la император Вилхелм прави знак на дъщеря й да не се безпокои с един поглед, който казва: „Дордето бъда аз тук, никоя сила на света не може ви оскърби.“ Госпожицата му поблагодари с лека усмивка.
Бившият депутат пак сипе критики въз трамвайното управление и разправя за уплахата си при Шарения мост във време на внезапното спиране.
— Помислете си например, ако беше паднала госпожата въз някого…
И всички изгледват усмихнато майката.
При банята и двете излизат. Благожелателни погледи изпращат девойката, додето се изгуби в мегданското множество с майка си.
Пак в Търговска улица, осветлена като ден от електрическите слънца. Блесналият Александровски площад загъмжал от вечерния върволяк. На тамошната спирка ме напущат всички другари, а влазя един нов. Той е дрипав човек, сух, бърчав, с книги под мишница. Проницателният чиновник му веднага забеляза, че той се е сбъркал, и го кани да мине в евтиния клас. Дрипавият господин не напуща кадифеното седалище.
— Земете билет — казва му той и му го отрязва.
Господинът бърка дълго време в джебовете си, но като не намери нищо там, подава му една зелена
