Природата е красна, усмихната и млада,небето се синее и майя месец влада, о, хубав е светът!Поля се разцъфтели, гори се разшумили,зефири хладни веят, цветя и ружи мили миришат и цъфтът.Кристалните потоци шумят си из долинии птички чуруликат, и славеи в градини си пеят с милен глас.Невидим ангел фърка и пръска обаянье,навред е лепо, чудно и пълно със сиянье и драго окол нас.Но кой е тоз вик днеска еклив, могущ и ясен,въздуха кой оглаша вьв тоя час прекрасен и пълен с тържество?Та кой го днес издава със толко гръм и славаиз крайща най-далечни, та с него се сглашава и цяло естество?От цветните брежища, Вълтава де се лее,през белий, тихий Дунав, кой волни се люлее тъжовен и велик;през върхове балкански, орелът де царува,до Бяло море даже, що гордо се бунтува, се носи тоя вик!Да; днес народи братски по дух, език и племедвамина братя слават, два праотци големи, въздават им хвал?!Със песни, с ликуванья възторга си являват,взаимно се здрависват и задружно венчават се същите чела.Кои са тия мъже дотолкова любими,със толкоз славен спомен, та пълни тяхно име вси крайща и сърца?Иноци мудри, скромни, те слава не са щели,но що ли тъй светливо са днеска заблещели светите им лица?Било далечно време: във мрачна простотия,в невежество дълбоко дремала България. И нейни чада там.Били свирепи, диви, живот им бил мрътвешкинаука и напредък, чувства человешки били незнайни тям…Без книга и без те бъдаще немали,то в мрак се грозен крило, във който се скривали и бившите им дни.Творецът не знаяли! Поганци суеверни,на богове бездушни във капищата скверни кланяли се они.Тъй жално, недостойно народ, дарен със гений,за работи велики от бога назначений, гаснял в тъма и мрак!Кат две слънца тогава два братя се явили,със чувства най-високи се те одушевили към своя род мил, драг.О! Час велик и славен! Дела им се венчавати Кирил и Методий Бориса веч кръщават и неговий народ —
