сборното място. Всички са по местата си. Напрегнато и тежко мълчание. Лицата са бледи, изгубили и последния трепет на доскорошния смях и шеги. Даваха се къси заповеди, на разярени коне летяха адютанти. Ние мълчахме и гледахме на юг. Пред нас, оттатък високия хълм, бучеше и ехтеше боят, шумеше огнено, бурно море. И сякаш тоя адски шум и трясък, тоя страховит размах на една могъща, невидима стихия хипнотизираше душите, привличаше ги неотразимо с таинствената притегателна сила на зинала, бездънна пропаст. По-скоро да се върви, да се види, да се умре, но да се свърши. Но да се гледа, да се чака на едно място беше невъзможно и непоносимо. Невидима сила, вън от дълга, вън от заповедите, стоеше зад нас и ни тласкаше напред, както ярката, ослепителна светлина привлича и зове заблудените в нощта птици.
Набързо тук можахме да разберем истинското положение. Пред нас съвсем не са били първа и втора бригади. Рано тая сутрин по пътя за Одрин е била изпратена една дружина и една батарея от нашата бригада в рекогносцировъчен отряд. С грамадни сили турците нападат тоя малък отряд, отхвърлят го и го преследват. Две дружини, които бяха в предни постове, се намесват в боя но биват отхвърлени и те, отстъпвайки крачка по крачка. Всяка минута нашата помощ можеше да закъснее.
Ето майорът иде към нас. Спокоен е, но сериозен и строг. Аз почти знаех какво ще каже той. Да, пета и шеста рота в бойна част. Пета рота направляваща. И той ни посочи едно дърво за посоката, която трябва да държим. Обяснения и наставления сега наистина бяха излишни. Помня, че в тая минута бях твърде смутен. Слязох от коня. Струва ми се, казах нещо пред войниците, но какво — не помня. Някакви ободрителни думи навярно. Сега разбирам, че смущението и объркаността на новаци бяха ни наложили смешна театралност и позиране. Неволно направих това, което бях чувал или видял някъде. После навикът вече доде на помощ.
Всичко се нареди бързо и правилно. Като на шахматна дъска се наредиха и тръгнаха взводовете. Зад себе си видях тръбача и четирма войници, ординарци, за всеки взвод по един. Между тях познах един млад, черноок момък. Бях го виждал в Бургас на гарата, изпращаха го млади момичета и стара, бледна жена, навярно майка. Той беше цял в китки, смееше се, а те плачеха и говореха нещо през сълзи. Тоя момък видях сега и за минута пред мене възкръсна далечната и тъжна сцена па това изпращане.
Вървим напред. Тъй биваше всеки път в нашите учения. Да, това сме го правили хиледи пъти вече. Нямаше повече смущения и страх. Всичко се улегна, настъпи онова странно и болезнено хладнокръвие, което дохожда само в боя. Едно ясно, спокойно съзнание, че се отива срещу смъртта, че трябва да се върви само напред, че всичко, което ще стане, е неизбежно и невъзвратно.
Преминахме с мъка някакъв дълбок дол със стръмни и хлъзгави брегове. Някои войници остават назад, взводовете се разстройват. Трябва да се спрем, да починем, да се възстанови редът. Но в настъпилата тишина по-ясно и по-високо се чува гърмежът и шумът на боя. Като че иде някакъв глас, който настойчиво призовава. Наистина, не вършим ли грешка, като се спираме? Нали трябва да се бърза, нали се отива на помощ? Войниците, едва седнали, обръщат глави към мене. Не, напред! Като че се решаваше едно недоумение у самите тях, войниците бързо настават и бодро и правилно, както никога, тръгват напред.
Безпокоеше ме една мисъл: не знаехме нищо за положението на боя. Отивахме ли да се влеем в други части, или сами щяхме да извършим отделна атака? Струваше ми се, че все ще се явя някой, който, запознат добре с всичко, ще ни посрещне, ще ни ориентира, ще нидаде ясна и точна цел. Но такъв човек не идеше. За щастие, ето един офицер на кон — началникът на щаба на бригадата.
— Господин капитан, накъде трябва да настъпим?
— Напред!
— А положението? Турците де са?
— Турците? Горе. Ще ги бием. Не сте ли виждали вие бригадния командир?
Казах му, че съм видял бригадния командир при селото. Той препусна коня си и се изгуби. Аз не научих нищо и от него. Ризата лепне на гърба, лицето е запотено и мокро, но умората че се чувствува. Нечакано изтрещяват гърмежи над самите ни глави. Шрапнели! Първи път виждахме тия бели, кълбести облачета, сред които бързо се разцъфваше яркочервен, огнен цвят, раздаваше се оглушителен гърмеж и върху земята се посипваше нещо, сякаш зърна, захвърлени с широкия и силен размах на сеяч. Веднага изменяваме строя: стегнатите колони на взводовете се разпръсват по отделения — в тънки, отдалечени линии, по двама, един зад друг. Войниците очакват нови залпове и вървят ниско приведени. Няколко души остават назад. Може би завързват обувките си или са уморени. Отивам към тях. Защо остават? А, ранени! Те не охкат, не се оплакват. Аз срещам тихите им спокойни погледи и повече не казвам нищо, загледан в тънката, алена струя кръв, която слиза по дрехите и пада на земята.
Близо сме вече до гребена. Оттам продължава да иде непрекъснатото и страховито бучене на буря. Някакви войници идеха насреща ни, на групи по един с уморени, колебливи стъпки, сякаш плахите сенки на хора, които се спасяват от пожар. Малко надежда и малко кураж носеха те. Едни куцаха, други се поддържаха от другарите си, трети, макар цели зацапанн в кръв, носеха още пушките си и вървяха сами. Ободрени, може би, от стройните редове, конто идеха, те отдалеч завикаха:
— Вървете, братя! Не бойте се!…
— Напред, напред, братя!…
В това нищо лошо нямаше. Но чух как един от тия злочести ранени, може би в припадъка на нетърпими болки, извика:
— Боже, избиха ни тия турци… Избиха ни!… Това беше вече прекалено, и съвсем неуместно.
Но да се правят бележки, да се мъмри, да се говори нямаше време. Трябваше да се върви напред. Не зная дали войниците чуха тия думи, но в ума ми, като зловеща светкавица, премина мисълта за някаква непоправима несполука. Боже мой, само да можем да стигнем навреме, да не закъснеем! Оттука пак, като бегла, минутна снимка, в паметта ми е запазена друга чудна сцена. Един висок войник, с обляна в кръв куртка, приседна на земята. Ранен. Той сам бързо си разкопча дрехата. „Ей тук“ — показваше той раната си, навярно в гърдите. Друг войник, коленичил пред него, взираше се в раната и готвеше да го превърже. И в това голямо търпение на ранения, в грижите и братската преданост на другаря му имаше такава трогателна простота и стоицизъм!
Бяхме изминали не по-малко от пет-шест км. Никъде не спряхме, не починахме. Тоя път, умората, тежестта на раниците, бележките на убитите в походите козе — всичко се забрави. Не се чувствуваше даже мярката за изминатия път. Много ли бяхме изминали, малко ли — не знаехме. Знаехме само едно: че трябва да се бърза, да се върви напред безспирно. Почти се изкачихме на върха. Тъмната линия на гребена, начупена от контурите на дребни скали, рязко се отсичаше на ясното, червено небе. Слънцето беше заседнало някак изведнъж, без да забележим това, като че избягало от ужаса, който покривайте земята. Високо над нас запищяха куршуми. Войниците минават във верига: със снети вече пушки, приведени и дебнещи, като ловци в дълга извивлива линия, те вървяха бързо, почти тичаха из стърнищата. Тук случайно аз видях подпоручик Рандев. И сега, със същото вълнение, като че го гледам пак. Виждам червеното, пламтящо небе, слабия здрач, който падаше над полето. Бледен, с извадена сабля, която слабо блещеше в мрака, той вървеше далеч пред войниците, сам, сякаш в уединението и порива на безумно решение. Сърцето ми се свиваше. Забравях себе си и мъчно, болезнено мъчно ми беше за него. Но каква горда красота, какво възвишено достойнство има всеки човек, който спокойно и безстрашно отива срещу самата смърт!
Горе на гребена изведнъж ни обля истински дъжд от куршуми. Първи път чувахме тая нова и зловеща музика Слаби, отсечени звукове, прилични на бръмчението на пчели, но по-кратки и плахи, замиращи в някаква плачлива нота. Но тия тъй немощни и болезнени звукове криеха една коварна сила, носеха със себе си смъртта.
Веригата е близо до някакви окопи, навярно оставени от резерва на предните постове. Една добра позиция, на която трябва да се спрем. Войниците бързо се нареждат и залягат. Но ние още не сме разбрали де именно се намира неприятелят. Малки, отстъпващи групи от отхвърлените наши дружини още повече ни заблуждават и объркват. Страхуваме се да не стреляме в наши. И ето, на самия връх, на фона на червеното вечерно небе сред виелицата на куршумите, сред самата верига, забелязвам офицер. Най-напред това ме учудва и поразява. Чудех се как той можеше да седи там, незасегнат, неубит. Едно дълбоко уважение, една странна симпатия към тоя непознат човек ме обзема. Бързо отивам към него…
— Господин капитан… г-н полковник — поправям се аз, като отблизо познах командира на 42. полк. — Г-н полковник, де е неприятелят?
— Ето там, до крушката, в нивите. Там е веригата им. Вдясно са наши…
