Лондонският мост

Но аз и без това вече чувах.

Мостът в Лондон е строшен,
натрошен, потрошен,
скъпа лейди.

Как да си го построим,
построим, построим,
скъпа лейди?

Дайте злато и сребро,
и сребро, и сребро,
скъпа лейди.

— Там, вътре — посочих аз с дупчилото.

Сим кимна и двамата влязохме през отворената врата.

Да, но ще го оберат,
оберат, оберат,
скъпа лейди.

Странно, звукът като че не се засилваше, но и не затихваше, беше си все същият. Намирахме се в просторна зала с множество отвори от двете страни. Имаше и лампи, но толкова слаби, че трябваше да напредваме пипнешком.

От стомана да строим,
да строим, да строим,
скъпа лейди.

Доколко можех да преценя, песента долиташе нейде отдалече.

Ще го разяде ръжда,
да, ръжда, да, ръжда,
скъпа лейди.

Дайте глина и дърво,
и дърво, и дърво,
скъпа лейди.

И изведнъж песента зазвуча силно и ясно. Излязохме на балкон над някакво заградено пространство — толкова широко, че всички жилища, дето ги знам, можеха да се натъпчат вътре и пак щеше да остане място. Долу имаше светлина, но такова чудо никога не бях виждал — сиянието излизаше от пода.

— Ето го!

Пак нямаше нужда Сим да ми го посочва. Виждах искрящата фигура. Човекът пламтеше в синьо и златисто като огън, само че с объркани цветове. И танцуваше напред-назад, пеейки:

Ще го отнесе порой,
да, порой, да, порой,
скъпа лейди.

Дайте ми гранит корав,
най-корав, най-корав,
скъпа лейди.

Хей, ура, ще бъде здрав,
вечно здрав, вечно здрав,
скъпа лейди.

На края на всеки стих той се привеждаше в рязък поклон, а публиката ръкопляскаше и се смееше.

Защото Марси и Кейт не бяха единствените дребосъци там, долу. Имаше още четири, които никога не бях виждал. И нито едно не беше Горняче.

Стихаря затанцува наоколо. Когато спря и всички се развикаха за още, той поклати глава и размаха ръце, като че ли не можеше да говори, а само да обяснява с жестове. Всички се изправиха, застанаха в редица и взеха да подскачат подир него. Целият под беше покрит с разноцветни квадрати. И щом стъпваха върху някой от тях, отдолу блесваха светлини. Дребосъците сякаш играеха някаква игра, но не можех да я разбера.

После Стихаря отново запя:

Ери, Ори, Икри Ен,
филисън, фолисън, Пиклас Джон,
лопти плот, английски флот,
раз, два, три, вън излизаш —
ти, ти, ти, ти, ти, ти!

Той сочеше с пръст поред всеки дребосък в редицата, като че стреляше с горилка. И в същия миг (като в сън на Горняк) те просто изчезваха!

Марси! Не можех да скоча от балкона. Щях да се сплескам долу и ако Марси още бе жива, нямаше да има никаква полза от това. Обаче хукнах наоколо, като се мъчех да открия път надолу. Нямаше път. Пък и какво ли щях да правя там? Стихаря също бе изчезнал.

Сим трополеше подир мен. Вече бяхме обиколили половината сграда и още нямаше път надолу. После видях каквото търсех и по-скоро се изтърколих, отколкото се спуснах по вътрешните стълби. Когато най- после нахлух в пустата зала, там нямаше нищо — съвсем нищо!