сътрудничество би ми било полезно. Мислите ли, че господин Сайто ще възрази?
— Напротив. Вижте как ме кара непрекъснато да правя фотокопия, за да ме отдалечи от себе си. Той иска да се отърве от мен и ще ви бъде благодарен, ако му предоставите такава възможност. Мисля, че не може да ме понася.
— Значи не бихте се обидили, ако представя доклада за мой?
Бях изумена от поведението му — нищо не го задължаваше да се отнася така почтително към нищожната ми персона.
— Но моля ви, господин Тенши, би било голяма чест за мен.
Разделихме се с взаимно уважение. С доверие гледах към бъдещето. Скоро щеше да се свърши с нелепите гаври на господин Сайто, с фотокопията и със забраната да говоря втория си роден език.
Няколко дни по-късно настъпи истинска драма. Бях извикана в кабинета на господин Омоши. Отидох без никакви опасения, тъй като нямах представа какво може да иска от мен.
Още от вратата съзрях господин Тенши, седнал на един стол. Той извърна лице към мен и ми се усмихна — най-човешката усмивка, която бях виждала и която казваше: „Предстои ни да изживеем нещо отвратително, но ще го изживеем заедно.“
Мислех си, че знам какво е да те нахокат. Онова, което се наложи да изтърпя, ми доказа, че нищо не съм знаела. Върху мен и господин Тенши се изля водопад от безумни крясъци. Още се питам кое беше по- страшно: формата или съдържанието им.
Съдържанието беше невероятно обидно. Двамата с другаря ми по злочестина бяхме наречени с какви ли не имена: предатели, некадърници, змии, лицемери и — върха на оскърблението — индивидуалисти.
Формата пък обясняваше много събития от японската история — за да прекратя ужасния вой, бях готова на всичко: да нападна Манджурия, да изколя хиляди китайци, да се самоубия в името на императора, да забия самолета си в някой американски броненосец, може би дори да работя за две компании като „Юмимото“.
Най-непоносимо ми беше да гледам как унижават моя благодетел. Господин Тенши беше интелигентен и почтен човек, поел голям риск напълно съзнателно, но не от личен интерес, а от чист алтруизъм. За благодарност изливаха на главата му цялата тази помия.
Опитах се да се държа като него. Той бе навел глава и превил рамене. Лицето му изразяваше покорство и срам. Последвах примера му. Но в един момент дебелакът му каза:
— Единствената ви цел винаги е била да саботирате компанията!
Главата ми задейства на пълни обороти. Не биваше да допускам тази история да навреди на кариерата на моя ангел-хранител. Хвърлих се в бучащия поток от крясъци.
— Господин Тенши не е саботирал компанията. Аз го помолих да ми повери тази задача. Аз единствена нося отговорността.
Успях само да видя ужасения поглед на другаря ми по съдба. В очите му прочетох: „За бога, мълчете!“ Уви, прекалено късно.
Господин Омоши за миг онемя, след което се приближи към мен и изрева в лицето ми:
— Осмелявате се да се защитавате!
— Напротив, признавам вината си. Единствено мен трябва да накажете.
— Осмелявате се да защитавате тази змия!
— Господин Тенши няма нужда от защита. Обвиненията ви към него са несправедливи.
Зърнах как благодетелят ми притвори очи и разбрах, че току-що бях извършила непоправимото.
— Позволявате си да твърдите, че думите ми са несправедливи? Какво невъобразимо нахалство!
— Лошо се изразих. Исках да кажа, че вината е моя, а не негова.
Моят другар по съдба явно беше решил, че на този етап нищо по-страшно вече не може да се случи, та затова взе думата. В гласа му бе стаено цялото угризение на света.
— Моля ви, не й се сърдете. Тя не знае какво говори, европейка е, млада е, няма никакъв опит. Аз направих непростима грешка. Позорът ми е огромен.
— Така е, нищо не може да ви извини! — изкрещя дебелакът.
— Колкото и голяма да е вината ми, трябва все пак да подчертая, че докладът на Амели-сан е отличен и че бе изготвен изключително бързо.
— Въпросът не е там! Това беше работа на господин Сайтама!
— Той беше в командировка.
— Трябваше да изчакате завръщането му.
— Сигурно и други фирми се интересуват от този нов продукт. Можеха да ни изпреварят, докато господин Сайтама се завърне.
— Да не би случайно да подлагате на съмнение работата на господин Сайтама?
— В никакъв случай. Но господин Сайтама не говори френски и не познава Белгия. Той щеше да срещне много повече трудности от Амели-сан.
— Млъкнете. Този отвратителен прагматизъм е достоен само за западняците.
Изречено най-безсрамно в лицето ми, това ми се стори малко прекалено.
— Моля да ми простите недостойното западно поведение. Допуснахме грешка, така да е, но от нея може да се извлече полза и…
Господин Омоши се приближи към мен и страшният му поглед прекъсна фразата ми.
— Предупреждавам ви — това беше вашият първи и последен доклад за „Юмимото“. Поставихте се в много лошо положение. Излезте! Не искам повече да ви виждам!
Не изчаках повторна покана. В коридора още чувах виковете на тази планина от плът и смутеното мълчание на жертвата. После вратата се отвори и господин Тенши се присъедини към мен. Отидохме заедно в кухненския офис, смазани от обидите, които бяхме понесли.
— Простете ми, че ви въвлякох в тази история — каза той.
— Но моля ви, господин Тенши, не се извинявайте! Цял живот ще ви бъда благодарна. Единствен вие тук ми дадохте някакъв шанс. Това беше смело и великодушно от ваша страна. От самото начало знаех, че е така. Сега, след всичко, което ви се стовари на главата, го знам още по-добре. Но мисля, че надценихте шефовете — не трябваше да им казвате, че аз съм направила доклада.
Той ме погледна изненадан.
— Не съм им казал аз. Припомнете си нашия разговор — смятах дискретно да съобщя това на господин Ханеда, а не на господин Омоши, с когото нямаше нищо да постигнем.
— Значи господин Сайто е казал на вицепрезидента? Ама че мръсник, ама че глупак! Можеше да се отърве от мен, така и двамата щяхме да сме доволни, но не, трябвало е да…
— Не говорете така за господин Сайто. Той не е толкова лош, колкото си мислите. И не той ни е издал. Видях бележката на бюрото на господин Омоши и знам кой я е написал.
— Господин Сайтама?
— Не. Трябва ли изобщо да ви казвам кой?
— Трябва!
Той въздъхна.
— Бележката беше подписана от госпожица Мори.
Все едно че ме бяха ударили с нещо тежко по главата.
— Фубуки? Не е възможно.
Господин Тенши мълчеше.
— Не вярвам! — продължих. — Най-вероятно подлият Сайто й е наредил да напише тази бележка. Той дори няма куража да издаде някого и го прави чрез други!
— Грешите по отношение на господин Сайто. Той е задръстен, комплексиран, малко тъповат, но не е лош човек и никога не би ни предал на гнева на вицепрезидента.
— Но Фубуки не е способна на това!
Господин Тенши отново въздъхна.
— Защо ще направи такова нещо? — продължих. — Да не би да ви мрази?
— О, не. Тя не го е направила, за да навреди на мен, а на вас. Аз не губя нищо. Но вие губите шанса си да напреднете във фирмата, и то за много дълго време.
— Нищо не разбирам! Тя винаги се е държала приятелски с мен.
