родила е същия ден, в който в града влязъл Наполеон и се настанил там със своя Генерален щаб. Като саксонка тя е била голяма почитателка на Наполеон — може би и аз съм такъв. Баща ми, роден през 1813, почина през 1849 година. Преди да стане проповедник в общината Рьокен, недалеч от Лютцен, той е живял няколко години в двореца Алтенбург, където е бил домашен учител на принцесите. Всъщност негови ученички са Хановерската кралица, Великата княгиня Константин, Великата херцогиня фон Олденбург и принцеса фон Заксен-Алтенбург. Той бе изпълнен с дълбока почит към пруския крал Фридрих Вилхелм IV, от когото получи и длъжността си — събитията от 1848 година го огорчиха много. Самият аз съм се появил на бял свят в деня на раждането на споменатия крал, 15 октомври, затова получих както подобава (и колко евтино!) Хоенцолерновотс име — Фридрих-Вилхелм. Това имаше и своята добра страна — през цялото ми детство рожденият ми ден беше и официално празник. Разглеждам факта да притежаваш такъв баща като несъмнена привилегия — струва ми се дори, че тя е в основата на всички привилегии, които имам — без да смятам тук живота, великото да, с което го утвърждавам. И най-вече привилегията, че за мен беше безкрайно лесно, само с цената на малко изчакване да навляза в света на висшите и нежните неща — там съм просто у дома си, там се освобождават най- съкровените ми страсти. Това, че за тази своя привилегия едва не заплатих с живота си, не е без значение. За да разбере човек нещо от моя Заратустра, вероятно би трябвало да изпадне в същите условия, в които съм бил аз — да е бил с единия крак отвъд живота…
Не успях да овладея изкуството да действам против себе си: може би и това дължа на несравнимия си баща — дори и тогава, когато става дума за висши ценности. Освен това, колкото и нехристиянски да изглежда, не съм забелязал и следа от лошо чувство у някого към мен — много често обаче съм съзирал следи от прекомерно добро чувство. За това именно говори и досегашният ми опит — в състояние бях да успокоя и мечка, пред мен и шегобийците ставаха благоприлични… През седемте години, в които преподавах старогръцки във висшите класове на Базелското педагогическо училище, нямах дори и най-малък повод да накажа своите ученици: и най-мързеливите при мен бяха съвършено прилежни. Учех се от случая — трябва да съм неподготвен, за да стана господар на себе си. Инструментът бе толкова заглъхнал, колкото e способен само инструментът „човек“ — разболявал се при всяка несполука да изтръгна верния тон. А колко често изтръгвах от хората-инструменти звуците, които самите те не бяха още чували?… В това отношение най-забавен бе рано починалият Хайнрих фон Щайн, който веднъж се появи при мен в Силс Мария след прилежно измолен тридневен отпуск, като същевременно убеждаваше всекиго, че не бил дошъл заради Енгадин. Този великолепен мъж, който с цялата си едностранчивост на пруски юнкер бе затънал в блатата на вагнерианството (а също и на Дюринг!), в онези дни бе просто преобразен от бурната свобода, като някой, който изведнъж дарен с криле, сякаш е полетял в своите висоти. Казах му, че причината е чистият въздух, че не напразно сме на 6000 стъпки над Байройт — той не искаше да ми повярва… Ако все пак срещу мен са извършвани някои дребни низости, не смятам, че „волята“, а особено злата воля, е била основание за тях — по-скоро бих упрекнал добрата воля, за която вече споменах. Опитът ме кара да се съмнявам изобщо в т.нар. „безкористни подбуди“, а също и в теоретичната и практически прилагана „любов към ближния“. Тя ми изглежда като слабост, като невъзможност за съпротива към всякакъв дразнител — само при декадентите съчувствието е добродетел. Аз отправям към съчувстващите предизвикателството, че от известна дистанция срамът, почитта и нежното чувство постепенно се изгубват, че състраданието, разгледано отблизо, намирисва на простащина и е признак за лоши маниери — при определени обстоятелства състрадателните ръце действат разрушително за една велика съдба, пречат на усамотяването й сред страдащите, възпират привилегията за поемане на тежка вина и отговорност. Преодоляването на състраданието аз отнасям към най-благородните добродетели: съчиних един случай като „Изкушението на Заратустра“, където той, заплашен от съдбовния грях на състраданието, стремящо се да го откъсне от самия него, събира последни сили и му се противопоставя. Да останеш тук господар на себе си, да запазиш висотата и величието на своето дело от множеството низки и недалновидни страсти — това е проверка, може би последната, на която е подложен Заратустра — това е и същинското доказателство за неговата сила…
И в друго отношение съм нещо като продължение на живота на баща ми след преждевременната му смърт. Както всеки, който никога не е живял между себеподобните си и за когото понятието „отмъщение“ е толкова неразбираемо, колкото и „равноправие“, когато срещу мен се извърши малка или много голяма глупост, аз си забранявам всякакво противодействие, всякакви предпазни мерки — колко тривиално — както и всякаква защита чрез търсене на „справедливост“. Моето отмъщение се състои в това: да отговоря веднага на глупостта с нещо умно и то толкова бързо, че отговорът да я застигне. На практика: подарявам гърне с мед, за да се освободя от горчилката… Лошото при мен е, че аз винаги си „отмъщавам“ — бъдете сигурни — много скоро намирам възможност да благодаря на злодея за нещо (включително и та самото злодейство), или да го помоля за нещо — това е много по-задължаващо, отколкото да му предложа каквото и да е… Освен това ми се струна, че най-острата дума и най-грубото писмо са по- почтени и учтиви, отколкото мълчанието. Тези, които мълчат, почти винаги са лишени от финес, изтънченост и благородство — мълчанието е протест, преглъщането насила влошава характера и дори разваля стомаха. Всички мълчаливци са диспептици. Както виждате, аз не подценявам грубостта, тя е при всички случаи най-хуманната форма на противоречие, а сред модерната изнеженост всъщност е една от първите добродетели. Ако я притежаваш в достатъчно количество, ще бъде изключение да сгрешиш. Слезлият на земята бог не трябва да върши нищо друго освен несправедливост — но в това е божественото: да поемеш върху себе си не наказанието, а вината.
Може би трябва да бъда благодарен на моето дълго боледуване, което ми изясни понятието ресентимент /Терминът Ressentiment — ресентимент, е откритие на Ницше, въведено от него понятие за „скрита омраза“, „затаено враждебно чувство“, „скрита неприязън“ — качества, характерни за низшите и отхвърлените, за неудачните и паплачта./ и в последна сметка ме освободи от него. Проблемът не е съвсем прост — трябва да се освободиш от това чувство, преодолявайки както силата, така и слабостта. Ако изобщо има нещо, спрямо което трябва да се приложат оздравителни мерки, това е същинският инстинкт за оздравяване и оцеляване, инстинктът за отбрана и нападение, извънредно отслабнал при хората. Човек не може да се измъкне от нищо, не може нищо да довърши — защото всичко наоколо е болно и ранено. Човекът и нещата са в непосредствена близост, преживяванията засягат дълбоко, споменът е един гноен абсцес. Самата болест е един ресентимент. В подобни случаи болният притежава едно велико лечебно средство, аз го наричам руски фатализъм, един фатализъм без бунт, при който руският войник, неможещ повече да понася тежкия боен поход, просто ляга в снега. Повече нищо не приемаш, повече нищо не понасяш — изобщо вече не реагираш… Великият смисъл на този фатализъм, който не е единствено смелост пред смъртта, а по-скоро запазване на живота при опасни обстоятелства, се крие просто в намалената обмяна на веществата, в едно забавяне на процесите, нещо като воля за зимен сън. Ако направим още няколко крачки в тази посока, ще се озовем при факира, който седмици наред спи в един гроб… За да не се изхабиш напълно при реакцията — просто не реагираш — ето логиката. А нищо на света не изпепелява тялото и душата така, както афектните състояние на ресентимента. Яростта, болезнената ранимост, жаждата за мъст, подготвянето на отровата във всякакъв смисъл — за един изтощен човек това са най-неудачните средства за реагиране, защото осигуряват ненужно глупава загуба на нервна сила, а същевременно болезнено покачват количеството на вредните отделяния, например на жлъчен сок в
