Лари Нивън

Воалът на анархията

Подпрях се на един огромен, изкривен дъб, точно в средата на мястото, където някога е била магистралата на Сан Диего. Голият ми гръб усети остарялата кора, която беше груба и се ронеше на прах. Имаше тъмнозелена сянка, изпъстрена от гъсти лъчи от бяло злато. Високата трева ме гъделичкаше по краката.

Четиридесет ярда1 по-нататък, от другата страна на широка поляна, имаше група брястове, където една бабичка седеше на зелена кърпа. Тя изглеждаше така, сякаш беше израснала там. Стрък трева стърчеше между зъбите й. Почувствах, че сме сродни души, и й размахах показалеца си, когато ме забеляза. Тя ми махна в отговор.

След минута трябваше да ставам. Имах среща с Джил след половин час на изхода Уилшър. Бях тръгнал по рампата на Сънсет булевард и се бях уморил. Още само една минута…

Беше добро място за наблюдение на движението на света.

А и денят беше хубав. Нямаше никакви облаци. В този топъл летен следобед Кингс Фрии Парк2 беше претъпкан повече от всякога.

Някой от полицейското управление беше очаквал такова нещо. Двойно повече полицейски очи летяха над главите ни и чакаха — жълти точки на синия фон с размера на баскетболна топка, дванадесет фута3 над земята. Всяко едно от тях беше телевизионно око и можеше да зашеметява със звук; всяко едно от тях беше връзка с полицейското управление. Бяха там, за да налагат правилата в Парка.

Без насилие.

Никой на никого да не вдига ръка; никакви други правила. Животът в Парка често беше забавен.

На север към Сънсет един мъж носеше бяла правоъгълна табела, на която нямаше нищо написано и от двете й страни. Той се разхождаше важно напред-назад пред една пластмасова кутия, на която седеше младеж с квадратна челюст, който се опитваше да му изнесе лекция върху силата на разтапянето и проблема на топлинното замърсяване. Дори от това голямо разстояние можех да чуя убедеността и посветеността на гласа му.

На юг шепа крещящи маскирани мъже, ръководени от един жестикулираш мъж с буйна черна коса, хвърляха камъни по едно полицейско око. Златната баскетболна топка само отбиваше ударите. Явно някой полицай ги предизвикваше. Почудих се от къде бяха взели камъните. Те бяха рядкост в Кингс Фрии Парк.

Човекът с черната коса ми изглеждаше познат. Наблюдавах го как преследва полицейското око с тайфата си… и тогава забравих за тях, защото едно момиче пресече през брястовете.

Тя беше прекрасна — дълги перфектни крака, гъста червена коса дълга до рамото, лице на високомерен ангел, и толкова перфектно тяло, че изглеждаше нереално като младежки блян. Походката й издаваше подготовка. Вероятно беше манекенка или танцьорка. Единствената й одежда беше воал от яркосиньо кадифе.

Този воал беше дълъг петнадесет ярда. Той я следваше отзад, окачен на два големи златни диска, които бяха залепени някак за кожата на раменете й. Простираше се назад и още по-назад, плаващ на височина пет фута открай докрай, като се усукваше и извиваше, за да следва нейния път през дърветата. Тя приличаше на илюстрация към книга с приказки, като се вземе в предвид, че първоначално приказките не са били за деца.

Нито пък тя. Можеше да се чуе пукането на вратни прешлени из целия Парк. Дори хвърлячите на камъни бяха спрели, за да погледат.

Тя можеше да усети вниманието върху себе си или да го чуе в шепота на въздишките. Беше дошла тук затова. Разхождаше се наоколо със снизходителна усмивка на ангелското си лице, без да прекалява с ходенето, но държеше воалът издигнат. Тя завиваше въпреки препятствията, които трябваше да заобикаля, така че петнадесетте ярда диплещ се воал следваха завоите.

Усмихвах се докато я наблюдавах как отминава. Тя беше толкова прекрасна отзад с нейните извивки.

Мъжът, който пристъпи към нея малко по-нататък, беше същият, който водеше хвъргачите на камъни — буйна черна коса и брада, хлътнали бузи и дълбоки очи, различна усмивка и различна походка… Рон Кол, разбира се.

Не чух какво каза на момичето с воала, но видях резултата. Той трепна, извърна се рязко и се отдалечи, забил поглед в краката си.

Аз се изправих и се придвижих, за да го пресрещна.

— Не го приемай на лична основа — казах аз.

Той погледна стреснато нагоре. Когато гласът му се възвърна, звучеше вгорчено:

— Как би трябвало да го приема?

— Тя ще отхвърли всеки друг мъж по същия начин. Тя е за гледане, не за пипане.

— Познаваш ли я?

— Никога не съм я виждал през живота си.

— Тогава…?

— Нейният воал. Би трябвало да си забелязал воала й.

Задният край на воала й точно минаваше покрай нас. Гънките му се вълнуваха в неправдоподобно наситен и мек син цвят. Роналд Кол се усмихна така, сякаш го заболя лицето:

— Даа!

— Е, добре. Сега си представи, че номерът ти мине, и предположи, че мадамата хареса вида ти и те забърше. Какво ще направи тя след това? Не забравяй, че не може да спре да се разхожда дори за секунда.

Той първо го премисли и попита:

— Защо да не може?

— Ако спре да се разхожда, ще се загуби целия ефект. Воалът й е окачен като някаква опашка. Той трябва да се вее. Ако тя легне, ще стане дори по-лошо. Воалът, който сега плува на пет фута от земята, ще падне в храсталаците и ще се намотае безумно…

Рон се изсмя с безпомощен фалцет. Аз продължих:

— Виждаш ли? Нейната публика ще я вземе на подбив. Това не влиза в програмата й.

Той отрезня.

— Но ако тя наистина го искаше, не би трябвало да й пука за… О, ами да. Трябва да е похарчила цяло състояние, за да постигне такова въздействие.

— Със сигурност. Тя не би го провалила и заради самия Жак Казанова.

Имах враждебни мисли за момичето с воала. Имаше и учтиви начини да се отклони предложение. Роналд Кол беше лесно уязвим. Попитах:

— От къде взе камъните?

— Камъни? А, намерихме едно място, където централната разделителна ивица се е показала. Отчупихме няколко парчета бетон. — Рон погледна надолу по протежение на Парка точно като дете, чиято ракета е отскочила от златна топка. — Хванаха едно! Хайде!

Клиперът е бил най-бързия търговски кораб, който е плавал някога и все пак са престанали да ги строят само след двадесет и пет години. Появила се е парата. Параходите са били по-бързи, по-безопасни, по- надеждни и по-евтини.

Магистралите са служили на Америка почти петдесет години. Модерните транспортни системи прочистиха въздуха, пътните задръствания останаха в миналото и поставиха пред нацията неудобен въпрос — какво да направи с хилядите мили4 грозни изоставени магистрали?

Кингс Фрии Парк е бил част от магистралите на Сан Диего — отсечка между Сънсет и възела Санта Моника. Преди десетилетия бетонът е бил покрит с почва. Покрайнините са били озеленени отначало. Сега Паркът беше покрит със зеленина също като много по-стария Грифит Фрии Парк.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×