Воалът на анархията

Чешмата беше масивен куб от бетон със четири канелки и метален бутон с размера на дланта. Беше трудна за натискане и трудно можеше да й се причини нещо. Рон Кол стоеше близо до нея и изглеждаше безпомощен.

Изглежда, че се зарадва да ме види, но все още беше безпомощен. Аз го представих:

— Помниш ли Джил Хейъс?

— Безспорно. Здрасти, Джил — каза той и като използва името й по предназначение, незабавно го забрави.

— Помислихме, че си се опитал да се измъкнеш — каза Джил.

— Опитах…

— Ами?

— Знаете колко е сложно на изходите. Така и трябва да бъде, за да не позволят някой да влезе вътре с… нещо като пушка. — Рон прокара ръце през косата си без да се опита да го направи да изглежда изящно. — Е, всички изходи престанаха да работят. Трябва да са на същата верига като полицейските очи. Не го очаквах.

— Значи сме заключени вътре — казах аз. Това ме подразни. Вътрешно това раздразнение беше като особено усещане в горната част на стомаха. — Колко дълго мислиш, че…

— Не мога да кажа. Ще трябва някак си да вкарат нови полицейски очи, да поправят лъчевата енергийна система, и да разберат как съм я скапал, за да я направят така, че да не се случи отново. Предполагам, че досега някой разрушител е разбил на парчета полицейското око, което преправих, но полицията още не знае за това.

— О, просто ще докарат ченгета — каза Джил.

— Огледай се около себе си.

Имаше парчета от полицейските очи във всички посоки. Нито едно не беше останало цяло. Някое ченге трябваше да си е загубило ума, за да влезе във Фрии Парк.

Да не споменавам и вредите към същността на Парка.

— Ще ми се да си бях донесъл обяд — каза Рон.

Видях воала от дясната си страна — лента от яркосиньо кадифе, която се рееше на пет фута от земята, като застлана с килим пътека във въздуха. Нито се развиках, нито го посочих, нито нещо друго. За Рон това щеше да означава да задействам погрешен механизъм.

Рон не го видя.

— Всъщност като че ли се радвам, че това се случи — каза той оживено. — Винаги съм си мислел, че анархията трябва да е жизнеспособна форма на общество.

Джил издаде учтиви звуци на насърчение.

— В края на краищата анархията е само последната степен на свободната инициатива. Какво може да направи едно правителство за хората, което хората да не могат да направят за себе си? Защита от други страни? Ако всички страни са също анархии, нямаме нужда от армии. Полиция, може би, но какво й е лошото на частната полиция?

— Противопожарните служби са работели по този начин — спомни си Джил. — Те са били наемани от застрахователните компании. Предпазвали само къщи, които принадлежат на техни клиенти.

— Вярно! Купуваш си застраховка против кражба и убийство, и застрахователната компания наема полицаи. Клиентът си дава кредитната карта…

— Да предположим, че крадецът открадне и картата?

— Не може да я използва. Ретината на очите няма да съответства.

— Но ако клиентът няма кредитна карта, няма да може да противопостави ченгета на крадеца.

— О! — последва осезаема пауза. — Е, тогава…

Докато слушах с половин ухо това, което бях чувал и преди, потърсих краищата на воала. На единия край намерих празно пространство, а на другия — прелестно червенокосо момиче. Тя говореше с двама мъже, които бяха екстравагантни като нея.

Някой може да добие впечатление, че Фрии Парк е една гигантска карнавална забава. Но не е. По-малко от един на десет човека се изкушава да носи нещо друго, освен обикновени дрехи. Но костюмите се забелязват най-много.

Тези момчета бяха като пернати птици.

Веждите и миглите им бяха тънки пера — зелени на единия; златни на другия. По-големи пера в синьо, зелено и златно покриваха главите им и се спускаха като гребени по гърбовете им. Бяха голи до кръста и показваха физика, която Джил би намерила приемлива.

Рон изнасяше лекция.

— Какво прави правителството за когото и да било, освен за хората, които са в правителството? Някога е имало частни пощенски станции и те са били по-евтини от тези, които имаме сега. Всичко, на което правителството сложи ръка, става незабавно по-скъпо. Няма причина частната инициатива да не може да направи нещо, което правителството…

Джил ахна.

— О! Колко възхитително! — каза тя.

Рон се обърна да погледне.

Като по даден знак, момичето с воала плесна едно от пернатите момчета през устата. Опита се да удари другия, но той хвана китката й. Тогава и тримата замръзнаха.

— Виждате ли? Никой не спечели. Тя дори не иска да застане на едно място… — казах аз и тогава осъзнах защо не се помръдваха.

Във Фрии Парк едно момиче може лесно да отклони някое предложение. Ако момъкът не приеме отказа, ще получи плесница. Зашеметяващият лъч ще повали и него, и момичето. Когато тя се събуди, ще си замине.

Елементарно.

Момичето се съвзе първо. Тя изпъшка, освободи китката си като я раздруса и побягна. Единият от мъжете с перата не си направи труда да я преследва; той просто хвана воала й и го намота два пъти.

Положението ставаше сериозно.

Воалът я дръпна рязко назад. Тя не се подвоуми. Пресегна се към двата златни диска на раменете си, освободи ги като ги откъсна, и продължи да бяга. Мъжете с перата започнаха да я преследват като се смееха.

Червенокосата не се смееше. Тя се опитваше да избяга. Две капки кръв се спуснаха от раменете й. Обмислях дали да се опитам да спра мъжете с перата, реших се да го направя, но те бяха вече отминали.

Воалът увисна като покрита с килим пътека във въздуха, празен в двата си края.

Джил се обгърна смутено с ръце:

— Рон, как точно някой може да наеме частната ти полиция?

— Е, не може да се очаква, че ще се формира спонтанно…

— Хайде да опитаме входовете. Може да се измъкнем.

Произвеждаха се бавно. Всеки знаеше за какво служат полицейските очи. Никой не го премисли. Двама мъже с пера преследват прелестна нудистка? Привлекателна гледка — и защо да се намесвам? Ако тя не искаше да бъде преследвана, тя се нуждае само от… какво? И нищо друго не се беше променило. Костюмите; хората с каузи; хората, които търсеха каузи; хората-зяпачи и лудите глави…

„Празна табела“ се беше присъединил към фракцията „ПОПУЛАЦИЯ ЧРЕЗ КОПУЛАЦИЯ“. Имаше странно несъответствие между розовата му туника с петна от тревата и консервативните им костюми, но в него нямаше и следа от подигравка. Лицето му беше неестествено тържествено като техните. Въпреки това те не изглеждаха доволни от компанията му.

При изхода Уилшър беше многолюдно. Видях достатъчно озадачени и разочаровани лица, поради което предположих, че беше затворен. Малкото предверие беше толкова претъпкано, че дори и не се опитахме да разберем какво не беше наред с вратите.

— Не мисля, че трябва да останем тук — каза Джил несигурно.

Забелязах начина, по който се обгръщаше.