Снежана Неделчева
Звездата Аиел
1
Грамадният, зачервен от яд мъж разблъска струпаните около него пазачи и гласът му закънтя дрезгаво под сводовете на стаята:
— Казвам се Киар, командир на групата от ракетния катер, и съм възмутен от начина, по който се отнасят с мен и моите хора. Счупиха ръката на един от тях, после ме накараха да се събуя бос и след като отказах, ми свалиха насила обувките. Искам да ме заведете при Старейшината Ли или както там се нарича най-главният, за да предам посланието си лично и да се оплача!
Старецът седеше до ниска масичка, направо на излъсканите, блестящи от чистота дъски на пода. Той отпи от изящната порцеланова чашка, която държеше, и обърна тесните си, полегато разположени очи към новодошлия.
— Аз съм Старейшината Ли — спокойно каза той — и дори аз нямам право да влизам тук обут. Може да ми изложите молбата си, без да крещите — за възрастта си се радвам на отличен слух. Седнете тук и се чувствайте удобно… уважаеми Киар.
Едва доловимата пауза показа отношението му към посетителя. Киар го разбра прекрасно, въпреки че изглеждаше човек на грубата сила, далече от тънките нюанси на речта, но предпочете да възприеме само поканата и тромаво сгърчи масивното си тяло от другата страна на масата. Брадясалото му, покрито с грозни белези, решително лице и властният глас несъмнено принадлежаха на уважаван и известен по свой начин човек. По-скоро от този вид известност, при която след името следваше прозвище и се обещаваше доста голяма сума като награда за залавянето му. Той се чувстваше зле в необичайната обстановка, не знаеше къде да смести ръцете и краката си, но скриваше своето безпокойство зад резки и шумни маниери.
— Пред слугата ли ще разговаряме? — попита той и погледна към вратата, където беше останал само един човек.
— Брат Фу е мой ученик, а в случая и телохранител, така че може да говорите спокойно. Донесли ли сте дарове за Молитвения дом на Лъчезарната?
— Положихме ги в нозете на статуята на богиня Нитира.
— Нитара! — поправи го Старейшината намръщен.
— Разбира се, извинете неволната ми грешка. И благовонните пръчици, които запали жрецът, изгоряха докрай в знак, че тя ги приема благосклонно, както ни обясниха. — Той се размърда и се опита да се намести удобно на твърдия дървен под.
— Кой ви каза да дойдете тук? — рязко попита старецът.
— Капитан Гарт смирено моли за помощ богинята и изпраща писмо за вас — Киар порови в джобовете на дрехата си и му подаде омачкан свитък.
— Така ли? — тъмните очи го огледаха изпитателно, после за миг се отклониха към човека до вратата.
Той изчезна безшумно в коридора, но след малко се върна и пак зае мястото си.
— Уважаемият Гарт не за пръв път отправя молба и Справедливата досега неизменно е обръщала взора си към него.
Този път „уважаеми“ беше казано без капка ирония и Киар усети, че положението му на пратеник се подобрява. Недоловимият знак на Старейшината беше задействал верига от нареждания, в резултат на които с тихи стъпки влезе жена, облечена в същите свободно падащи дрехи в убити цветове като Фу и самия Ли. Тя коленичи, покланяйки се на двамата, и постави поднос с димящи купички пред тях. Поклони се отново и изчезна също така незабележимо.
— Това е чай от свещени билки, които отглеждаме в градините на Хълма, и според легендите възвръща силата и младостта. Разрешете ми да прочета писмото, докато пиете, без да смятате това за неуважение.
Киар сви рамене и се опита да отпива малки глътки от врелия чай, а старецът прочете посланието и замислен се взря в двете точици, небрежно поставени в долния ляв край на написаното. Той поднесе листа към медния мангал до краката си и загледа как хартията почернява и се сгърчва. От острия му поглед не беше убягнало, че свитъкът е бил отворен и после грижливо запечатан отново. Посетителят беше чел писмото и бе отминал тайния знак, без да го забележи.
— Надявам се, че капитан Гарт се е оправил от лошата рана на лицето, която имаше последния път? — обади се Старейшината накрая.
— Ами-и… да — проточи несигурно Киар. — Остана му само белег от нея.
— Аз не съм виждал никога Гарт — каза старецът тихо. — Досега той изпращаше даровете и посланията си с капсули. Бях учуден, че този път пристигат част от хората му.
— Не сме от неговия екипаж — призна събеседникът му, решил, че е глупаво да лъже. — Ние, четиримата, сме от друг кораб и се спасихме от пиратско нападение в аварийната капсула. Попаднахме на пътя на капитан Гарт и той ни прибра, макар че също нямахме честта да го видим лично. Помолиха ни да направим този полет и не можехме да откажем на спасителите си.
„Бих искал да можехме“ — помисли си той мрачно. — „Дадоха ни писмото и катера, а сега ни чакат на орбита да се върнем.“
Истината не беше между любимите неща на Киар, затова бе измислил приемлива версия, доближаваща се максимално до случилото се. Доскоро той дебнеше около оживеното космическо трасе, укрит в един астероиден облак със стария си, изпитан в много битки кораб „Торнадо“. Чакането продължи дълго и сред отегчения от бездействие екипаж започнаха да се зараждат опасни настроения. Първият му помощник — Петнистият Фрик, който отдавна поглеждаше към неговото място, започна да изчезва подозрително често. Шушукаше в ъглите с роптаещите групички, свободни от дежурство, и нещата вървяха към открит бунт. Киар тъкмо се чудеше дали късметът няма да му изневери, когато се появи натежал от товара си, тромаво летящ шлеп. Напрежението спадна и се изля в радостни крясъци, но капитанът реши при първа възможност да се застрахова веднъж завинаги от амбициите на Фрик по най-радикален начин — като го премахне. На този етап се задоволи с няколко мръсни погледа към него, докато наблюдаваше показанията на бордовите системи. Товарният кораб, прекратил толкова навреме броженията, се движеше спокойно, дори когато се устремиха към него с пълна скорост. Изпълниха основните честоти на ефира с „Погребалния марш“ — така нареченият на космически жаргон традиционен пиратски призив към срещнатите нещастници да се предадат без съпротива. Шлепът нито увеличи скоростта си в опит да избяга, нито я намали, приемайки призива, а продължи пътя си глух и ням. Компютърният специалист Гирсън, сврян в кабинката си зад Киар, бързо натискаше бутоните на своя пулт.
— Готово, сър, прихванах ги! — извика той и намести шлема си, увенчан с облак високочувствителни сензори, които стърчаха във всички посоки и осигуряваха, посредством имплантираното в мозъка му комуникативно устройство, директна връзка с част от процесите на главния компютър.
Присадката беше абсолютно незаконна. В цивилизования свят него и нелегално практикуващия неврохирург, който я беше извършил, ги чакаха тежки присъди, но поради естеството на заниманията си и двамата не поддържаха връзки с нормалното общество.
— Вече съм вътре в системата им, капитане, имат пет лазерни оръдия и защитно силово поле със стандартна мощност. Изключих всичко това.
— Браво, Гирсън, заслужи си дяла! Защо не ни чуват?
— Вероятно имат повреда във външната комуникационна мрежа, затова включих съобщението във вътрешната — ухили се прихващачът и погледна тъмната маса, запълнила предните и горни екрани. — Ще ни чуят, не се съмнявайте, сър!
— Включи двигателите им на спирачен режим! Навигатор Харт, провери корекциите в нашия курс, координирай параметрите с Гирсън! — Киар набра командния шифър на бордовия компютър.
— Главен компютър Ка-500 на линия, капитане.
— Команда до КА: приеми нов курс, сближаване с кораб на 1–13, позиция 9, мощност на главните двигатели 5.2, спомагателните на пълна. Готовност за скачване, край! — той прекъсна връзката. — Проблеми от тяхна страна, Гирсън?
— Блокирах централния превключващ възел, корабът им е изцяло под наш контрол, в режим на спиране, сър!
