Алън Нурс
През светлата страна
Когато пристигна в „Червения лъв“, Джеймс Барън не се зарадва, че има посетител. Тази вечер нямаше настроение за тайнствени истории — нито за големи, нито за малки — и предпочиташе да мисли за някои неотложни неща. Но какво да се прави — още преди да влезе, докато беше на улицата, портиерът му махна от входа:
— Хиляди извинения, господин Барън. Дойде един човек, но не пожела да се представи. Каза, че ще искате да го видите. Ще се върне към осем.
И сега Барън барабанеше с пръсти по масичката в тихото фоайе. В „Червения лъв“ уличната търговия не се поощряваше — не поставяха въпроса грубо, но и не правеха отстъпки: постоянните клиенти бяха малко на брой. Вдясно от Барън имаше група хора, които той познаваше бегло. Алпинисти от Андите, поне двама със сигурност бяха алпинисти. Там, до вратата, стоеше старият Балмър — човекът, съставил карта на първата експедиция до дъното на кратера Вулкан на Венера. Балмър му се усмихна и в отговор Барън му кимна. После се облегна назад и търпеливо взе да чака неканения гост, който искаше да отнеме от времето му, без да посочи съществени причини.
След малко един посивял дребен и жилест човечец прекоси салона и седна на масата му. Възрастта не се беше отпечатала на лицето му — можеше да е както на трийсет, така и на хиляда години, но изглеждаше уморен и имаше доста грозен вид. Кожата по страните и челото му беше разкривена и кафява, покрита с все още незаздравели рани.
Непознатият каза:
— Радвам се, че ме чакате. Чух, че искате да опитате щастието си със Светлата страна.
Един миг Барън гледа безмълвно човека. После отвърна хладно:
— Виждам, че сте успели да прочетете телевестите Истина е. Имаме намерение да прекосим Светлата страна.
— При перихелий1?
— Естествено. Как иначе?
Известно време посивелият човек не реагира на думите на Барън, а само се взираше в лицето му. После бавно каза:
— Боя се, че няма да успеете.
— Мога ли да знам кой сте, ако нямате нищо против? — настойчиво го попита Барън.
— Казвам се Клани — отвърна непознатият.
Настъпи мълчание. После Барън се обади:
— Клани ли? Питър Клани?
— Точно така.
Зениците на Барън се разшириха от вълнение, всички следи от гняв го напуснаха.
— За бога, човече, къде се беше скрил досега? От месеци се мъчим да се свържем с тебе!
— Зная. Надявах се, че ще престанете да ме търсите и ще се откажете от цялата работа.
— Да престанем да те търсим ли? — И Барън се наведе над масата. — Приятелю, вече не се надявахме да те открием, но продължавахме да те търсим. Заповядай, пийни нещо. Толкова много неща можеш да ни кажеш!
Ръцете на Барън трепереха. Питър Клани поклати глава.
— Не мога да ви кажа нищо, което да ви се иска да чуете.
— Но това се налага. Ти си единственият човек на Земята, който е навлязъл в Светлата страна и е останал жив! Информацията излезе орязана в новините, вътре нямаше нищо. А на нас ни трябват подробности! Кога отказаха да ви служат приборите? Къде е имало грешка в пресмятанията? Кои са били слабите места? — И Барън посочи с пръст лицето на Клани: — Това например епителиома ли е? Защо? Какво се случи с предпазния ти шлем? С филтрите? Задължително е да знаем всичко това. Ако ни разкажеш, можем да успеем и там, където вие сте се провалили…
— Искате да знаете защо се провалихме, така ли? — попита Клани.
— Не само че искаме да го знаем, трябва да го знаем.
— Много е просто. Провалихме се, защото това не е възможно. Не можахме да го направим и вие също няма да можете. Нито едно човешко същество никога няма да успее да прекоси Светлата страна и да оцелее, дори ако опитите продължават векове наред.
— Глупости — прекъсна го Барън. — Ние ще успеем.
Клани сви рамене.
— Бях там. Зная какво говоря. Обвиняват и екипировката, и хората. Вярно, и в двете неща имаше недомислия, но ние просто не знаехме срещу какво се изправяме. Съсипа ни самата планета, планетата и Слънцето. Ако тръгнете, и вас ще съсипят.
— Никога — каза Барън.
— Изслушай ме.
И Питър Клани започна разказа си.
Откакто се помня, винаги ме е привличала Светлата страна. Трябва да съм бил десетина годишен, когато Уайът и Карпентър направиха последния опит. Мисля, че беше през 2082 година. Следях съобщенията за тях като триизмерен приключенски филм и сърцето ми щеше да се пръсне от мъка, когато двамата изчезнаха.
Сега знаем, че те са били безумци, че са тръгнали без подходяща екипировка, всъщност без да знаят каквото и да е за условията на терена, без всякакви карти — а така не можеш измина и двеста километра. Но на времето не го знаех и ми се видя страшна трагедия. След това започнах да следя проучванията на Сандърсън, който работеше на сляпо там при лабораторна обстановка и тогава се заразих окончателно, до смърт, от мисълта за Светлата страна.
Идеята за прекосяването й обаче дадох не аз, а Микута. Случайно да си се срещал с Том Микута? Не ми се вярва. Не, не беше японец. Беше от американо-полски произход. Имаше чин майор в Междупланетната служба и дълги години бе работил там, след което продължи да се нарича майор, макар че прекрати договора си с тях.
Още като военен кацал на Марс заедно с Армстронг, направили голяма част от първите карти и извършили проучвания за бъдещите колонисти. Най-напред се срещнах с него на Венера, пет години предприемахме заедно едни от най-тежките експедиции от времето на Мато Гросо. След това Том направи опит да проникне в кратера Вулкан, с което проби път на Балмър, който успя да го направи след няколко години.
Винаги бях харесвал Майора. Беше едър, тих и хладнокръвен, от ония хора, които винаги предвиждат нещата повече от другите и винаги знаят как да се справят с трудното положение. В тази игра участвуват прекалено много хора, които са само нерви и разчитат на късмета си, а не могат да разсъждават. Майора умееше и двете неща. При това излъчваше такова обаяние, че беше способен да тръгне с група диваци и да ги накара да работят като добре смазана машина в продължение на хиляди километри венерианска джунгла. Обичах го и му имах доверие.
Свърза се с мене в Ню Йорк и отначало се държеше съвсем нормално. Прекарахме вечерта тук, в „Червения лъв“, и си припомняхме старите времена. Разправи ми историята с Вулкан, каза, че е бил при Сандърсън в лабораторията му на Меркурий, че винаги предпочита нещо опасно пред това, да тъпче все на едно място, и чак накрая поиска да разбере с какво съм се занимавал от Венера насам и какви са плановете ми.
— Никакви особени планове нямам — отговорих му аз. — Защо?
Той ме погледна:
— Колко тежиш, Питър?
Казах му, че тежа шейсет и пет килограма.
— Толкова много! — възкликна той. — Е, във всеки случай по тебе поне няма тлъстини. Как понасяш жегата?
— Знаеш как. Венера не приличаше на хладилник.
— Не, искам да кажа, истинската жега.
