Любомир Найденов
Дисекция на едно познато чудовище
Вампирите…
Замисляли ли сме се някога по-задълбочено за тях? Давали ли сме си реална сметка до каква степен този мит или реалност са пуснали корени в нашето подсъзнателно?
Колкото и странно да прозвучи, оказва се, че вампирът не е само елегантното чудовище от романите и филмите, каращо ни да треперим от страх и ужас… Вампирът е преди всичко една легендарна фигура, преминала през митологиите, историята и изкуствата, стигнала до нас през вековете… Ако задълбаем по- дълбоко в темата, корените на неговото появяване можем да търсим и в нашата психика, а на въпроса можем да погледнем и от социологически аспект…
Фантастичната литература и най-вече киното широко са допринесли за изграждането на неговия портрет с всичките му хубави и лоши страни.
Как най-общо бихме могли да охарактеризираме вампира:
1) той е възкръснал мъртвец;
2) той се храни с кръв;
3) той търси свежа кръв на всяка цена, за да си осигури безсмъртие…
Но дали е точно така?
КОРЕНИТЕ. Всички изследователи на мита за вампиризма са единодушни по един въпрос — корените на легендата се таят дълбоко в миналото и античните митологии. Лами, вампири, таласъми, призраци и върколаци можем да намерим още в гръцката и римската митологии, в еврейската (Лилит)… където повечето от тези чудовища обичали да се засищат с кръв, особено с кръвта на малки дечица. Такива уродливи същества, надигнали се от гробовете, водени от гибелното желание да пият кръв, в малка или по- голяма степен се срещат във всички световни легенди и митове. Ала нямат почти нищо общо с типичния портрет на вампира такъв, какъвто днес го познаваме.
Всъщност, още през XI век започват да се носят разкази за мъртъвци, напуснали своите гробове и нападнали живи хора по широките друмища… Но едва през XIV век вампиризмът се разпространява в Европа и по-точно в Източна Европа. През XVII век суеверия, свързани с вампири, плъзват из Балканите, Гърция, източната част на Австро-Унгарската империя, Русия и по-рядко в Западна Европа. Естествено, тези вярвания имат своята социологическа почва още от времето на Ренесанса, когато направените тогава открития трудно ставали достояние до отдалечените кътчета на стария континент, особено до онези в неговите покрайнини, граничещи с Ориента. Още повече, че страните от Изтока до голяма степен избегнали жестоките чистки на Светата Инквизиция.
Името на вампира, върху чиято етимология учените все още спорят, но което най-вероятно има своя корен в славянските диалекти, стига до нас едва през XVIII век по време на онова, което специалистите по- късно ще нарекат „голямо вампирско нашествие“. В действителност, точно в онези смутни и мракобесни години европейските вестници за първи път дават широка гласност на случилите се странни събития в страните от Източна Европа, където ловът на възкръснали мъртъвци (подобно ловът на вещици през Средновековието) бил придобил невероятни размери. Така било наистина — във Века на Просвещението, когато по-голямата част от Европа се отворила за науката и прогледнала напред в бъдещето, в югоизточната част на континента цели гробища били осквернени. В тези изостанали и в известна степен изолирани от света краища, страхът от живи мъртъвци отдавна се бил вкоренил в съзнанието на хората, станал бил част от тяхното ежедневие. Тогава известните списания „Меркюр Гален“ и „Гланьор“ публикували статии, които накарали хората да настръхнат. Нима онова, което се описвало в тях, било възможно? Стигнало се дори дотам, че официалните власти и правителствата на много от страните, засегнати от така наречения „бич на вампиризма“, започнали да провеждат разследвания във връзка със случилото се. Царе и крале изискали научни доклади от лекари, свещеници се нагърбили да изучат прокобните събития от религиозна гледна точка… Всичкото това допринесло за „официалното признаване“ на вампира, още повече, че голяма част от научните доклади потвърдили неговото реално съществуване, прехвърляйки го обаче в графата „необясними феномени“. Общественото мнение тогава било разбунено от случаите с Пиер Плогойовиц, умрял през 1725 година, и Арнолд Паоле, умрял през 1726-та, които били обвинени, че причинили смъртта — след тяхната собствена, — на много от жителите на родните им села. И тъкмо по повод на Арнолд Паоле името „вампир“ ще бъде използвано за първи път. Така вампиризмът станал обект на сериозни анализи и дискусии, превърнал се в модерна тема за разговори между ерудитите в салоните на висшето общество. Много трудове били посветени на вече „познатото чудовище“, като най- известният от тях е на Дон Калме, абат от Сенон, публикуван през 1749 година. Дори и папата от онова време — папа Беноа XIV, — посветил няколко страници на вампира, за да го отлъчи и анатемоса. В свои произведения Волтер и Русо също споменали за вампира и неговите жертви. Така суеверията и носещите се легенди, познати до този момент само на няколкото пътешественика, посетили страните от Ориента, изведнъж добили широка популярност, а самото споменаване на думата вампир вече всявало ужас и паника сред цяла Европа.
Как бил охарактеризиран вампирът още тогава? Естествено, той бил мъртвец, чието тяло не се разлагало в гроба, дори месеци след неговото закопаване. Тялото на вампира можело да се преобръща в ковчега, от устата, а понякога и от ушите му изтичала много свежа кръв, онази, която той бил изсмукал от своите жертви. Много малко от научните разработки от онова време се спират на въпроса за острите, едри зъби на вампирите, така широко популяризирани от киното. Според вярванията на източноевропейските народи, вампирът изсмуквал кръвта на своите жертви чрез кожата, оставяйки синкави белези, а не захапвайки дълбоко в гърлото. Дори и смученето на кръв рядко се срещало в разказите и преданията — повечето вампири убивали жертвите си като ги удушавали или просто като споменавали името им.
В румънските легенди начините човек да стане вампир били толкова многобройни, че изследователите се питат и днес как някои румънци са успели да избегнат подобна участ. Най-лесно ставали вампири онези, които имали престъпно и нечестно минало; онези, които били отлъчени от църквата; самоубийците, магьосниците и вещерите, мъртвородените деца. Вампири ставали и тези мъртъвци, над чието тяло, преди да бъде закопано, минело животно; вампир можел да стане роденият с късмет; онези, които се раждали с поникнали зъби и червени петънца по тялото; родените с рижи коси… и най-вече всяка една жертва на вампира задължително ставала вампир. Паралелно с това съществували много начини за противодействие на вампира по време на бдението в нощта, преди да бъде заровено тялото на мъртвеца. Ако те се окажели неефикасни, трябвало да се прибегне до по-драстични мерки — възкръсналият мъртвец трябвало да се прободе с кол само и единствено в сърцето или да се кремира. За да се предпазят от посегателствата на вампири, хората мажели телата си с неговата кръв, или пък замесвали с нея хляб, от който ядяли всички на семейната трапеза. Не трябвало да се консумира месо от заразени от вампира домашни животни, в противен случай заразата се разпространявала и по хората… Тук ненапразно използваме думите „зараза“, „епидемия“, свързани с вампиризма — най-големите и жестоки атаки на този истински бич станали именно по време на чумните пандемии през последните векове.
В края на XVIII век епидемиите заглъхнали и рационализмът на Века на Просвещението взел реванш. Вампирът постепенно престанал да интересува учените, излязъл като обсъждана тема от университетите и литературните кръгове. Някои епизодични негови проявления ще бъдат отбелязани и през следващите векове, но без да се вдига много шум около съществуването му.
Благодарение на романтизма обаче, вампирът отгърнал нова страница в своя живот…
ВАМПИРЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА И КИНОТО. Английският романтизъм от XIX век проявява жив интерес към свръхестественото и именно английските романтици връщат темата за вампирските легенди в своите поеми, но по твърде алегоричен начин, заимствайки написанното преди тях от немските поети — Бюргер („Леонора“, 1773) и Гьоте („Годеницата от Коринт“, 1797), където вампиризмът се проявява като гибелна страст, подтикваща мъртвите да напускат гробовете си, за да се завърнат пак при своите любови. Прототипът на вампира от фолклора изживява още в самото начало литературна метаморфоза и тази традиция ще бъде подхваната и продължена впоследствие твърде успешно в киното. Противно на вампира от Източна Европа, който е грозно и отблъскващо същество, литературният вампир като цяло бива представян с известен чар, той не е лишен от властта да съблазнява. Така от този момент се ражда
