Орокска приказка (Орокска приказка)

Синът на брезатаОрокска приказка

Да си ленив и завистлив е цяло нещастие…

Живеел в едно село старец. Той имал син на име Уленда. Всички харесвали Уленда: той бил и речовит, и широкоплещ, и силен, и хубав — не момък, а чудо! Само че Уленда не обичал да работи, нищо не искал да върши.

Отиде ли в тайгата на лов — щом види мъх, изтяга се да спи. Бащата насмете Уленда да лови риба — а синът сяда на брега, гледа водата и тъй прекарва целия ден без работа. Прати го баща му да наглежда елените — а Уленда седне на някое пънче, вдигне глава нагоре, брои облаците по небето и всичките елени се разбягват.

И дотам стигнало, че на стари години бащата трябвало да храни и себе си, и сина си.

Обидно станало на стареца. Всички синове хранят бащите си, уважават ги, само Уленда — ленивецът не работи.

Старецът отишъл при съдията и го помолил:

— Помогни ми! Не мога повече да храня възрастен син. Нямам сили. Какво ще става, кажи! Какво да правя?

Съдията дълго мислил: сто лули тютюн изпушил, додето намисли. Сетне рекъл:

— Ленив син е по-лошо от камък на шия. С влажна тетива не можеш пусна стрела. Трябва да се смени тетивата. Друг син ти трябва.

Заохкал старецът:

— Остарях вече. Откъде да взема син?

Съдията му рекъл:

— Иди утре в тайгата. Там ще видиш една желязна бреза, която расте между два бряста. Отсечи тази бреза. На нея расте твоят по-млад син, в малка люлка се люлее. Отгледай го — той ще ти бъде помощник!

И старецът отишъл в тайгата. Вървял, що вървял и видял — наистина между два бряста имало желязна бреза.

Старецът захванал да сече брезата. Веднъж ударил, дваж ударил… Строшил секирата, а на брезата нямало дори нарез. Ама че бреза! Уморил се старецът, легнал да си почине и заспал.

Видял сън: уж към него се приближила мечка и му рекла: „Надясно в долинката текат две речици — в едната водата е бяла, а в другата водата е червена. Нагреби червена вода и напръскай брезата!“ Старецът се събудил. Вдигнал се. Тръгнал да дири тези реки. Додето се провирал през буренаците, всичките си дрехи изподрал: и халата, и наметката, че и ботушите.

Спуснал се в долинката — наистина там течели две речици.

Нагребал старецът червена вода. Поел назад.

Добрал се до брезичката и напръскал дървото с червена вода. Но нямало с какво да сече. Секирата — строшена.

Старецът захванал да пили брезичката с нож. Направил само един нарез — и брезичката се олюляла, паднала на земята.

Гледа старецът: на мястото, където дънерът се раздвоявал — люлчица. В люлчицата лежи дете. Момче, не по-голямо от костена иглица. Лицето му широчко като луна; очите му черни, блестят като две мънистенца. Старецът си рекъл:

— Дълго ще има да чакам, додето този син, отреден за мене, порасне и почне да ме храни.

А брезовото момче му отвърнало:

— Като тръгваш по пътя, не брой крачките си, тате!

Старецът преметнал през рамо люлката на сина, натоварил я на гръб и поел към дома си. Вървял, що вървял… Но какво е това? Люлката от крачка на крачка ставала все по-тежка. Додето старецът стигне до селото, плещите го заболели. Старецът пуснал люлката на земята — нямал сили да я носи! Гледа — люлката пораснала голяма-преголяма. И брезовото момче много порасло. Излязло от люлката, поклонило се на стареца и му рекло:

— Благодаря ти, тате, дето ме изправи на крака!

Поели заедно.

Старецът нарекъл по-малкия си син Калдука.

Заживели те: старецът, Уленда и Калдука.

Додето старецът се огледа, Калдука пораснал, стигнал Уленда. Работел за трима. И силен бил, и сръчен. А стадото му станало два пъти по-голямо.

Уленда си останал все такъв, какъвто си бил. Калкото повече лежал, толкова по-ленив ставал. Лежал Уленда на одъра, а мързелът му все растял…

Старецът държал орли. Единият с червен клюн, а другият — с черен. Всяка есен скубел опашките на орлите. Досега старецът давал на Уленда опашката на червения орел. А щом малкият му син Калдука се заловил за работа, старецът му дал опашката на червения орел и рекъл:

— Калдука ме храни — значи той е по-големият.

Уленда помълчал. Понесъл обидата, но в него се затаила злоба към по-малкия брат. Захванал да мисли как да отмъсти на брезовото момче, как да му стори зло. А мързела си забравил. Злобата му излязла по- силна от мързела.

Почнал Уленда да отмъква плячката от Калдуковите клопки, да отмъква рибата от Калдуковите мрежи.

Калдука отишъл при съдията:

— Намери крадеца, мъдрецо!

Съдията наклал огън. На този огън захванал да пече котка. Котката закрещяла и се изкривила. Съдията рекъл:

— Нека лицето на крадеца стане криво като на тази котка! Да бъде тъй, както законът повелява, тогава ти сам ще намериш крадеца!

Поел Калдука към дома си. А Уленда се мушнал в къта, завързал лицето си с парцал. Калдука го запитал:

— Какво ти е, братко?

— Нищо — отвърнал Уленда. — Зъбите ме болят.

Тогава духнал вятър и смъкнал превръзката от лицето на Уленда. Всички видели, че лицето на Уленда е криво. Разбрали, че той е крадецът. Почнали да го наричат Уленда-кривия.

Уленда още повече намразил брезовия си брат. Захванал денем и нощем да мисли как да го погуби. Но нищо не можел да стори.

Минало що минало, старецът заболял и умрял. Направили погребение, поплакали. Съдията строшил копие над гроба. Хвърлил краищата на разни страни, за да се раздели душата на ловеца от тялото…

Веднъж Уленда рекъл на Калдука:

— Да идем, брате, на острова, цветенца ще наберем, сладки коренчета ще хапнем.

Качили се на лодка от брезови кори. Приближили се до острова. По-малкият брат тръгнал да накъса цветенца и навлязъл в тайгата, далеко от брега. Уленда скочил в лодката и заминал. Зарязал брата си на острова:

— Дано го изяде птицата Кори!

По онова време на Хехцир планина живеела птицата Кори. Тя била голяма като облак. Когато излитала от гнездото, така закривала небето с крилете си, че ставало тъмно. Тежко на оня, който случайно срещнел птицата Кори! Тоя човек сетне не можел никъде да се намери.

Калдука походил, походил из острова, върнал се на брега, гледа — Уленда го няма. Калдука викал, викал, зовял брата си, зовял, ала той не отговарял. Хапнал сладки саранови коренчета и легнал да спи. Помислил си; „Утре ще видя какво може да се направи.“

Слънцето залязло. Птицата Кори се дигнала иззад Хехцир, заслонила небето — станало съвсем тъмно. Лети птицата, шуми с криле — сякаш вали силен дъжд. Въздухът свири — сякаш духа силен вятър.

Калдука се събудил. Изплашил се. Грабнал лъка.

А птицата Кори вече била над него. Потраква с клюна си. Очите и горят като два буйни огъня.