— А имаше ли деца? — продължил момъкът.
— Само едно малко момче, други деца нямах.
— Тогава аз съм синът ти — казал момъкът. — Не бой се, аз те търсих и те намерих.
— За намиране си ме намерил — въздъхнал старецът, — но великанът няма да ни пусне, ще ни изяде и двамата.
— Не бой се, отдавна го убих. Трябва да се върнем в къщи.
Момъкът покачил стареца при себе си на коня. Вече знаел как може да се прелети между двете планини и благополучно се измъкнали оттам. Като минали край мястото, където лежал трупът на великана, момъкът го показал на баща си. Казал му да не се страхува. Отрязал ушите на великана, занесъл ги на жена му и казал:
— Ето ушите на мъжа ти. Но няма ли той други роднини?
— Ей там в пруста седи майка му — отговорила тя. — Но не й давай да приказва, иначе ще те прокълне и ще те сполети нещастие.
— Какво значат за мен проклятията й? — рекъл момъкът. Отишъл при майката на великана, дал й възможност да приказва и тя го проклела:
— Да нямаш нито сън, нито покой дотогава, докато не се ожениш за дъщерята на царя на таласъмите!
Момъкът й отсякъл главата.
Настанала вечерта. Целия ден той дори не седнал, а през нощта не можал да заспи. Това се повторило и на другата вечер.
— Наистина нейното проклятие ме стигна! — казал си момъкът.
Решил да намери мястото, където живеел царят на духовете. Оставил баща си засега да живее в дома на великана, а сам яхнал коня и заминал. Но къде трябвало да иде — съвсем не знаел.
Тогава конят му казал:
— Ще ти покажа накъде да вървим. В началото ще стигнем на едно място, където пасе безчислено стадо птици. Вземи за тях просо в дисагите. Ще им пръснеш просо, а те горещо ще ти благодарят и ще кажат: „Нашият стопанин нито веднъж не ни е нахранвал не само с просо, но дори и с трици. А ти ни нахрани с просо. Да бъде прав пътят ти!“ Ще тръгнем оттук и ще стигнем до един извор; коленичи, изпий водата му и кажи: „О, ако можеше да се напия до насита от твоята вода!“ Изворът ще ти каже: „Моят стопанин винаги се гнуси от мен, а ти похвали водата ми. Да бъде прав пътят ти!“
Момъкът така и сторил.
Тръгнали нататък, а конят пак се обадил:
— Заколи сега един овен, завържи го с ремък за седлото отзад. Ще стигнем до едни вълци с железни муцуни и ще им хвърлиш овена. Вълците ще ти благодарят и ще кажат: „Да ти даде господ прав път! Нашият стопанин нищо не ни даваше, умори ни от глад.“
Момъкът го послушал и продължили напред. Конят отново казал:
— Ще стигнем до една порта. Намажи пантите й с чисто масло.
Момъкът пак изпълнил съвета му. Портата не издала нито звук и му пожелала:
— Да ти даде господ прав път! Моят стопанин никога не ме е мазал не само с чисто масло, но дори и с катран!
Момъкът профучал през портата. Вътре имало висока кула, в която стояла дъщерята на царя на таласъмите. Конят му казал:
— Когато наближим, удари ме силно с камшика и аз ще прелетя край прозореца, а ти бъди готов да скочиш през него вътре в кулата. Сетне аз ще се покрия с разни гнойни рани и ще паса ей там в оная горичка. Ако ти потрябва помощта ми, помахай с юздата и ще застана пред теб.
Момъкът направил всичко, както му поръчал конят. Ударил го силно с камшика и конят прелетял край прозореца, а момъкът скочил през него в кулата. Там спяла дъщерята на царя на таласъмите. Той не посмял да я събуди, наврял се под кревата и се притаил.
След известно време девойката се събудила. Забелязала момъка и рекла:
— Ама че си страхливец! Щом си успял да се вмъкнеш тук, няма защо да се криеш под кревата!
Това вдъхнало смелост на момъка и той се показал. Двамата се оженили. Преживели заедно около месец и никой не узнал за тях. Всички мислели, че девойката живее сама. Носели й в кулата ядене и пиене, изпълнявали всяко нейно желание.
Веднъж девойката му казала:
— А сега е време да заминем оттук. Но трябва да измислим нещо!
— А ти какво можеш да направиш? — попитал момъкът.
Тя му отвърнала:
— Имам едно кече: колкото и да натовариш на него, ще понесе товара си така, сякаш той няма никаква тежест.
— А аз — казал момъкът — имам такъв кон, че той ще долети под прозореца, щом само му помахам с юздата. Ще се качим на него и ще избягаме.
Всичкото имущество, което имали, добитъка и вещите си поставили на кечето, завързали го с ремък за седлото отзад и в него сякаш нямало никаква тежест. След това двамата се качили на коня и препуснали.
Подире им се втурнала потеря. Огледали се назад и видели, че ги преследва многобройна войска, от която земята потъмняла. Предните дружини почти ги настигали. Момъкът влязъл в бой с тях и много войници изтребил с меча си, а тези, които успели да се спасят, уплашени бягали.
На ръката на един убит той видял златен пръстен и казал на жена си:
— За нищо на света няма да оставя този пръстен!
Жена му го разубеждавала, но той не я послушал. Слязъл от коня и тъкмо дръпнал пръстена, поваленият то мушнал с кинжала си — той бил още жив — и го убил. Жена му го изтеглила встрани от пътя и занареждала:
— Къде ще се дяна сега? Не бива и в къщи да се върна — та той изтреби толкова хора!
В това време дотичало едно лисиче и започнало да ближе кръвта на убития момък. Тя ударила лисичето с тояга и го убила на място.
Същия миг се появила лисицата и казала:
— Ах ти, проклетнице! Заради теб загинаха толкова хора, а ти и детето ми уби! Завлякла рожбата си до извора, окъпала го и лисичето се съживило.
Дъщерята на царя на таласъмите видяла това и решила също да окъпе своя покойник в изворната вода: току-виж помогнало! Завлякла трупа на мъжа си при извора, измила го, окъпала го в изворната вода и мъжът се съживил. Казал на жена си:
— Жалко, не ме остави да си поспя още малко: тъкмо сънувах, че ще се женя за дъщерята на Варастур, господаря на задгробния свят.
Тя отвърнала:
— Добра жена си щял да си вземеш!
И му разказала подробно как го съживила.
— Добре — казал той, като изслушал разказа на жена си, — а сега трябва да вървим нататък.
Потеглили. Пътували, пътували и стигнали до дома на великана. Събрали на кечето всичкото му имане: и вещи, и добитък, и го завързали отзад за седлото на коня. Взели със себе си и жената на великана, и стареца — бащата на момъка. Пристигнали при трупа на първия великан: момъкът го ударил с плъстения камшик и изрекъл:
— Стани такъв, какъвто си бил!
И великанът станал такъв, какъвто бил.
Момъкът се обърнал към жена му:
— Познаваш ли го?
— Как да не го познавам? — отговорила тя. — Той е моят господар.
Момъкът се обърнал към великана:
— Познаваш ли я?
— Как да не я познавам? — отговорил великанът. — Моята жена.
