Кардиналът проповядваше:
— Вие сте между честитите на земята, между най-богатите и уважаваните. Вие, господине, когото дарбата издига над другите, вие, който пишете, който учите, който съветвате, който ръководите народа, вие имате хубава задача за изпълнение, вие можете хубав пример да дадете…
Дю Роа го слушаше, опиянен от гордост. Един кардинал на римската църква му говореше така. И той усещаше зад гърба си цялото множество, цялото блестящо множество, дошло заради него. Струваше му се, че някаква сила го тласка напред, издига го нагоре. Той ставаше един от властелините на земята, той, синът на двама бедни селяни от Кантельо.
Той изведнъж видя в скромната кръчма на върха на хълма, над обширната Руанска долина, баща си и майка си как поднасят питиета на селяните. Той им беше изпратил пет хиляди франка от наследството на граф дьо Водрек. Сега ще им изпрати петдесет хиляди и те ще си купят един малък имот. Те ще бъдат доволни, щастливи.
Кардиналът беше свършил проповедта си. Един свещеник, със златовезан патрахил, отиде в олтара. И органите пак започнаха да свирят в прослава на младоженците. Те издаваха звукове проточени, гръмки, бурни, като вълни, тъй звучни и тъй величествени, сякаш щяха да вдигнат и изхвърлят покрива, за да полетят към синьото небе. Техните трептящи звуци изпълваха цялата църква. После утихваха и във въздуха се носеха нежни звуци, които минаваха край ухото като леко дихание. И отново тая красива музика се усилваше, ставаше страшна по сила и пълнота, сякаш една песъчинка се разрастваше в цяла планета.
После се чуха човешки гласове и минаха над наведените глави. Пееха Вори и Ландек, от Операта. Тамянът пръскаше тънко благоухание от смирна и върху жертвеника се извършваше божествената служба; Богочовекът, по зова на свещеника, слизаше на земята, за да освети тържеството на барон Жорж Дю Роа.
Бел Ами, коленичил до Сюзан, беше навел челото си. В тоя миг той се чувстваше почти верен, религиозен, преизпълнен с признателност към Бога, който го закриляше, който беше толкова милостив към него. И без да знае всъщност към кого се обръща, той му благодареше за успеха си.
Когато службата свърши, той стана и, като подаде ръка на жена си, мина в светилището. Тогава започна нескончаемото дефиниране на присъстващите. Жорж, полудял от радост, мислеше се за крал, когото цял народ е дошъл да приветства.
Той се ръкуваше, изговаряше думи, които нищо не значеха и отговаряше на поздравите с „Много сте любезни“.
Ненадейно видя г-жа дьо Марел. И споменът за всички целувки, които й беше дал и които тя му беше върнала, споменът за всички техни милувки, за нейните любезности, звука на гласа й, сладостта на устните й, възбуди в кръвта му желанието да я има пак. Тя беше хубава, елегантна — с детинското си лице и с живите си очи. Жорж си мислеше: „Но все пак каква хубава любовница“. Тя се приближи плахо и твърде неспокойна му подаде ръка. Той я хвана в своята и я задържа. Тогава той усети топлата покана на тая женска ръка, нежното стискане, което прощава и възвръща миналото. И сам той стискаше тая малка ръчица, сякаш искаше да каже: „Още те обичам, още съм твой!“
Очите им се срещнаха усмихнати, светнали, изпълнени с любов. И тя прошепна със своя приятен и красив глас:
— До скоро виждане, господине.
Той весело отговори:
— До скоро, госпожо.
И г-жа дьо Марел се отдалечи.
Други хора се натискаха към тях. Тълпата течеше пред него като река.
Церемонията вървеше към своя край. Последните присъстващи си отидоха.
Жорж отново хвана Сюзан под ръка, за да минат през църквата.
Храмът беше пълен с хора, защото всеки беше пак отишъл на мястото си, за да ги види да минават заедно. Той вървеше бавно, спокойно, с вдигната глава, с очи, впити в осветената от слънцето разтворена врата. Жорж усещаше по тялото си леки тръпки, ония студени тръпки, които пораждат неизмеримо щастие. Той никого не виждаше. Мислеше само за себе си.
Когато стигна на прага, той видя натрупаната тълпа, тълпа тъмна, шумна, дошла там за него, за Жорж Дю Роа. Парижаните го гледаха и му завиждаха.
После вдигна очите си и, нататък някъде, зад площада на Съгласието, видя камарата на депутатите. И му се стори, че оттук с един скок ще се намери пред вратите на Бурбонския дворец. Той слизаше бавно по стъпалата между два реда зрители. Но той не ги виждаше; мисълта му сега се връщаше назад и пред ослепените му от силното слънце очи се носеше образът на г-жа дьо Марел, която, изправена пред огледалото, поправя къдрите на косата си, които винаги й се разваляха в леглото…
Информация за текста
© 1919 Димитър Бабев, превод от френски
Guy de Maupassant
Bel Ami, 1885
Сканиране, разпознаване и редакция: stomart, 2009
Форматиране: ultimat, 2009
Издание:
Ги дьо Мопасан. Бел Ами
Второ издание.
ИК „Бриз“, София, 2001
Редактор: Цанко Серафимов
Коректор: Светла Пенева
ISBN 954–8241–19–6
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14994]
Последна редакция: 2010-01-15 16:00:00
