направили онзи район по-привлекателен за туристите и строителните фирми, което бе добре дошло за Малоун, тъй като той искаше да е далеч от тълпите. Затова живописният прибой на тази наветрена страна на острова, усамотеността и грубата красота на това кътче с дългите ивици ослепителнобял пясък, ярко контрастиращ на разположените тук-там черни скали, се оказа нещо, на което не можа да устои.
Съгласно мексиканския закон, чужденец можеше да закупи земя само ако се сдобие с разрешение от Министерството на външните работи. Ако обаче земята бе плажна ивица, нещата ставаха по-сложни, тъй като правителството искаше да е сигурно, че към такъв ценен ресурс хората ще се отнасят с нужното уважение. Ето защо на Малоун му се наложи да купи земята посредством петдесетгодишен попечителски договор с местна банка, която си запазваше правото на собственост и се явяваше опекун на плажа. След това нае известен мексикански архитект да проектира къщата. Раздвижената едноетажна сграда бе построена от неособено красив материал — бетон, — който обаче понасяше местната влажност по-леко, отколкото дървените трупи, свързани заедно и оформящи стените на повечето домове в района. Всеки ъгъл и ръб на бетона бе изгладен, острите черти бяха избегнати, омекотявайки целия изглед на къщата. Външната мазилка бе ослепителнобяла, подчертана от многобройните цъфтящи храстчета, а покривът бе направен така, че да изглежда като от палмови клони, придавайки й типичен за района вид. Няколкото арки и вътрешни дворчета осигуряваха свободен достъп на ветреца до всяка стая и намаляваха нуждата от климатична инсталация.
Всичко това обаче вече го нямаше. Къщата бе покрита с дебел слой прах, вдиган от размахалите наоколо гребла булдозери. Обичайният за това време на деня лек бриз отнасяше всичката тази мръсотия право в къщата. Пясъчните дюни, между които се бе загнездил домът му, сега бяха изравнени със земята. Навсякъде се въргаляха съборени и изкоренени палми. И въпреки това, булдозерите продължаваха да копаят, да рият и да късат плътта на райското кътче на Малоун.
Втрещеният от изненада Малоун изведнъж се раздвижи. Побеснял от гняв, той изхвръкна от джипа и се втурна към най-близкия булдозер, махайки енергично на водача му да спре. Той обаче или не го чу, или реши да не му обръща внимание, защото машината мина с грохот покрай него, забивайки гребло в поредната палма. Вече превъртял от яд, Малоун се хвърли подир него, хвана се за една дръжка, качи се горе, посегна към контактния ключ и изгаси двигателя.
— По дяволите, крещя ти като луд да спреш! — викна той на испански.
Водачът избъбра някаква мръсотия и хвана Малоун за ръката, опитвайки се да си върне ключа.
— Какво правите тук? — попита Малоун с блеснали от гняв очи.
Ругаейки, водачът още по-енергично се опита да си вземе ключа.
Малоун го хвърли на пясъка.
Ревът от двигателите изведнъж заглъхна и над заливчето на Малоун отново се възцари тишина. Другите булдозеристи бяха видели случката, бяха изгасили машините си и сега скачаха на земята, притичвайки се на помощ на колегата си.
— Казвай! — ревна отново Малоун. — Какво правите тук? Това е моят дом! Нямате право!
Останалите водачи наобиколиха булдозера — двама от едната страна, трима от другата.
— Остави брат ми на мира — изръмжа един от тях.
— Сбъркали сте мястото! Та аз живея тук, за бога! Има някаква грешка!
— Грешката ще е твоя, ако не се махнеш от брат ми.
Мъжът се покатери на булдозера.
— Чуйте ме!
Не. Завъртайки се, водачът, от когото Малоун бе отнел ключа, замахна с юмрук към корема му. С леко забавен рефлекс — не като едно време в пехотата — Малоун посрещна ръката му, сграбчи я и използвайки инерцията й, го измъкна от седалката, захвърляйки го по гръб на пясъка. После със същото плавно движение се наведе, за да избегне юмрука на брата на пострадалия, насочен право към лицето му, и изправяйки се, заби своя в слънчевия му сплит. Мъжът полетя подир брат си и тежко се тръшна до него, силно изохвайки от болка.
Останалите четирима водачи зяпнаха изумено, не знаейки вече докъде ще се разрасне тази разправия.
— Никой не бива да пострада!
— Освен теб! — викна първият водач и с усилие се изправи на крака.
— Казвам ви, не искам да се бия! Просто спрете за момент, за да се разберем. Какво правите тук с тази машинария?
— Човекът, който ни нае, бе много точен — каза един от другите водачи сърдито. — Той ни доведе тук. Попитахме го за къщата. Той обаче рече, че земята била негова. Каза ни да изравним всичко и да го подготвим за нов хотел.
— Кой човек? Който и да е бил, той не е знаел за какво става въпрос. Каза ли ви как се казва?
Когато Малоун чу името му, яростта в гърдите му забушува с нова сила.
6.
Малоун блъсна вратата толкова силно, че матовото стъкло едва не се разлетя на парчета.
Ривера — строен тъмнокос мъж с тънки мустачки — стреснато вдигна глава. Възрастният клиент от другата страна на бюрото му спря обясненията си по средата на думата, рязко пое въздух и едва не се задави, погълнал сякаш костилка от праскова.
— Сеньор Ривера, опитах се да го спра! — проплака секретарката през рамото на Малоун.
Малоун впи поглед в очите на Ривера.
— Работата ми не може да чака.
— Ще се обадя на полицията — извика секретарката, връщайки се към бюрото си.
— Изчакай малко. — Ривера се обърна към клиента си, който отново дишаше нормално, но продължаваше да гледа изплашено. — Сеньор Валдес, моля да ме извините за прекъсването. Бихте ли почакали малко отвън, докато оправя тази неприятност?
Веднага щом вратата се затвори зад клиента, Малоун с две енергични крачки се приближи до бюрото и заплашително се надвеси над Ривера.
— Кучи син такъв, защо си изпратил тези булдозери да ми ровят из собствеността?
— Явно тук има някакво недоразумение.
— Но не и според ония типове, дето карат булдозерите. — Малоун сви юмруци от ярост. — Много ясно ми обясниха. Ти си ги изпратил!
— О, тук няма никакво недоразумение! — отвърна Ривера.
— Какво?
— Наистина аз ги изпратих.
— Значи си признаваш?
Макар че бе ужасно ядосан и тъкмо се канеше да сграбчи Ривера за яката, Малоун изненадано се спря.
— Разбира се. Недоразумението, за което споменах, не се състои в това, че булдозерите са там, а в това, че са във вашата собственост. Тази земя вече не е ваша.
— Копеле гадно, нали си я платих!
— Съгласно попечителски договор с тази банка, която си запази правото на собственост на нейно име. Обаче при нас се получиха купища оплаквания от вашата загрозяваща плажа къща.
— Какво?
— Освен това слуховете, че я използвате за контрабанда на наркотици, повече не могат да бъдат пренебрегвани. Свързах се с Министерството на външните работи. Попечителският договор бе прекратен. Аз купих мястото.
— Исусе Христе, това е невъзможно!
— Възможно е — спокойно възрази Ривера. — Явно още не сте си взели пощата, в противен случай
