— Няма нужда да ми благодариш. Просто си иди вкъщи, почини си и спри да мислиш толкова много. Случилото се с родителите ти беше шок за всички нас и дълго време ще чувстваме липсата им.
— Да — съгласяваш се ти, — дълго време.
— А Ребека? Как се…
— Като мен. Все още не може да повярва, че са мъртви.
Чичо ти стиска ръката ти с костеливите си пръсти.
— Не съм виждал никой от вас от погребението насам. Важно е семейството да бъде сплотено. Защо не дойдете у нас за медената питка на Рош Хашана2?
— Бих искал, чичо, но за съжаление ще бъда извън града.
— Къде ще ходиш?
— В Редууд Поинт.
Най-голямото летище в близост до мястото, към което си се насочил, е в Сан Франциско. Наемаш кола и тръгваш по крайбрежието на юг, минавайки край Кармел и Биг Сър. Зает с мислите си, едва забелязваш суровия пейзаж: брулените от вятъра ели, назъбените скали, белите гребени на вълните, които се разбиват с грохот в брега. Питаш се защо просто не се обади по телефона на властите в Редууд Поинт да им обясниш, че си адвокат в Чикаго и искаш информация, която ти е нужна за уреждане на имуществени въпроси, свързани с наследство. Защо чувстваш вътрешна потребност да изминеш целия този път до някакво градче — толкова малко, че го няма в географския атлас на Хамънд и местоположението му може да се установи единствено на огромната карта в Чикагската библиотека? Защо изобщо си правиш труда? И жена ти, и чичо ти бяха настояли да не се занимаваш с това. „Не си осиновен — уверяваха те те, — а и да си, какво ще промени това?“
Отговорите те притесняват. Първо, може да имаш сестра или брат близнак и сега, когато загуби родителите си, изпитваш остра нужда да запълниш вакуума от тяхната липса, като откриеш неподозиран член на семейството си. Второ, страдаш от синдрома на средната възраст, но не в общоприетия смисъл на думата. Фактът, че си живял в неведение всичките тези години и вероятно никога е нямало да узнаеш за истинските ти родители, те прави несигурен в твоята самоличност. Да, ти обичаше родителите си, които познаваше, но адът на настоящата несигурност те кара отчаяно да се стремиш да откриеш истината, каквато и да е тя, така че или да отхвърлиш възможността, че си осиновен, или да приемеш факта, че си. Защото тази несигурност те влудява, а новият стрес удвоява скръбта ти. И трето, най-важната причина — неистовият страх за твоята народностна и верска принадлежност — искаш да научиш дали след цял един живот, в който си бил обрязан, учил си иврит, прекарвал си петъчните вечери в синагогата, както повеляват законите, спазвал си стриктно свещените празници, бидейки евреин, дали след всичко това няма да се окаже, че си роден езичник. Казваш си, че да си евреин няма нищо общо с расата и гените, че е въпрос на култура и религия. Но дълбоко в сърцето си винаги си се гордял с мисълта, че си
Увеличаваш скоростта и се замисляш за нелогичния ти упорит отказ Ребека да дойде с теб. Защо настоя да пътуваш сам?
„Защото не искам някой да ми пречи.“
Тихоокеанската крайбрежна магистрала минава над скалиста урва. В пукнатините недорасли, уродливи ели се държат здраво за тънкия слой почва и се борят за своето оцеляване. Олющеният от атмосферните влияния знак изниква внезапно. РЕДУУД ПОИНТ. Също така ненадейно виждаш долу, вдясно от теб, градчето, неговите мрачни дори от това разстояние сгради, небоядисани и килнати, разположени по протежение на залива, в центъра на който се издава в океана полуразрушен пристан. Единственото хубаво нещо е проблясването на следобедното слънце по белите пенести гребени на вълните.
Прималява ти. Редууд Поинт. Курорт? Или поне така каза чичо ти. „Може да е бил през хиляда деветстотин трийсет и осма — мислиш си ти. — Но вече не е.“ И докато излизаш от магистралата, като намаляваш скоростта, спускаш се по виещ се надолу неравен и тесен пряк път, преминавайки край още изкривени ели, и се насочваш към градчето, където според акта ти за раждане си дошъл на бял свят, чувстваш огромна празнота. Минаваш край порутен крайпътен хотел. На билото на хълма, който ти изглежда отвъд града, забелязваш обгорелите останки на нещо, което трябва да е било друг хотел, и решаваш обезкуражен, че жена ти и чичо ти са били прави. Това дълго и уморително пътуване е ненужно. Изминали са толкова много години. Пред теб е призракът на град, който някога може и да е бил известен. Никога няма да откриеш отговорите тук.
Прашният път се изкачва стръмно нагоре и се насочва покрай разнебитените постройки към скелета на пристъна. Спираш до дървена барака, слизаш и вдишваш соления бриз, идващ от океана. Един старец седи отпуснато на стол върху малкото здрави дъски в началото на кея. Подтикван от някакъв вътрешен импулс, приближаваш към него, а под краката ти хрущят мидени черупки и чакъл.
— Извинете.
Старецът е с гръб към теб и гледа океана.
Миризмата на мърша от умрелите риби край брега те удря в ноздрите.
— Извинете — казваш отново.
Старият човек бавно се извръща. Той вирва съсухрената си глава било от любопитство, било от враждебност.
Задаваш му въпроса, който ти е хрумнал, докато караше надолу по склона.
— Защо този град се нарича Редууд3 Поинт? Толкова на юг няма секвои.
— В момента гледате към тях.
— Не съм сигурен какво…
Дядката посочва към руините на пристана.
— Талпите са от секвоя. В неговите славни дни… — Той си сръбва от кутия с бира. — … беше чудесен. И така гордо се вдаваше в залива. — Въздъхва носталгично. — Редууд Поинт.
— Има ли болница тук?
— Защо? Болен ли сте?
— Само любопитен.
Старецът те поглежда накриво.
— Най-близката болница е на четирийсет мили нагоре по брега.
— А лекар?
— Имаше. Кажете ми защо задавате толкова много въпроси?
— Нали ви казах, просто съм любопитен. А има ли тук съд?
— Това прилича ли ви на окръжен град? Някога бяхме нещо. Сега сме… — Дядката запраща бирената кутия към казана за боклук и пропуска. — По дяволите!
— Добре, ами какво ще кажете за… Имате ли полиция?
— Разбира се. Шериф Китрик. — Старият човек се закашля. — И много си го бива. Не че имаме нужда от него. Тук нищо не се случва. Затова той си няма помощници.
— Къде мога да го намеря?
— Лесно е. По това време на деня е в бар „Редууд“.
— Може ли да ми кажете къде…
— Зад вас. — Старецът си отваря друга бира. — Завийте наляво. Той е единственото прилично място.
Бар „Редуут“, разположен край разбитата павирана улица над плажа, е с прясно боядисани стени, които правят съседните сгради да изглеждат още по-мръсни. Минаваш през вратата, на която има нарисувана котва, и имаш чувството, че си влязъл в магазин за рибарски принадлежности или си се качил на траулер. В ъгъла са подпрени рибарски пръчки. На една от стените е закачена мрежа, а около нея — спасителни пояси.
