зейнали усти, черните петна на изпълнените със страдание очи, сините сгърчени телца. („Синьо за безумието“ — бе казал Майърс.)

Нужна бе единствено лека промяна на възпрятието и там вече нямаше никакви градини и ливади, а само ужасяващо изображение на души, попаднали в ада. Ван Дорн наистина бе достигнал до нов етап на импресионизма. Беше внедрил сред великолепието на божиите творения гъмжило от образи на собственото си отвращение. Неговите творби не ги прославяха. Те ги правеха ужасяващи. Навсякъде, където бе поглеждал, той бе виждал собствените си кошмари. Синьото наистина изобразяваше безумието и ако човек се съсредоточеше достатъчно дълго върху лудостта на Ван Дорн, той също полудяваше. („Моля те, никога не поглеждай отново картините на Ван Дорн“ — бе написал Майърс в писмото си.) В последния стадий на своето умопомрачение дали бе получил достатъчно просветление, за да се опита да ме предпази? („Не мога да издържам на болката. Нуждая се от почивка. Ще си отида у дома.“) Дълбоко в себе си обаче изобщо не бях допуснал, че той наистина се е върнал вкъщи.

Прониза ме друга тревожна мисъл. („Критиците, посветили живота си да изследват творчеството на Ван Дорн, са се опитвали да рисуват в неговия стил“ — бе казал Майърс преди година.) Сякаш привлечен от магнит, погледът ми се насочи към купищата репродукции и се спря на отсрещния ъгъл, където бяха подпрени две оригинални платна. Потръпнах, изправих се и приближих колебливо до тях.

Бяха рисувани от аматьор. Все пак Майърс бе изкуствовед. Боите бяха нанесени несръчно, особено мазките в оранжево и синьо. Кипарисите изглеждаха грубовати. В основата им скалите приличаха на карикатура. Небето се нуждаеше от плътност. Но аз знаех какво трябваше да представляват черните точки по него. Разбирах целта на малките сини цепнатини. Миниатюрните изтерзани личица и извити крайници бяха загатнати, макар и на Майърс да му бе липсвал талантът да ги нарисува. Той се бе заразил от лудостта на Ван Дорн. Останалото след него бе от последния стадий.

От устата ми се изтръгна стон, избликнал сякаш от дъното на душата ми. Като се разнесе звънът от камбаната на селската църква, се помолих приятелят ми да е намерил покой.

Беше тъмно, когато излязох от хотела. Имах нужда да повървя, да избягам от още по-дълбокия мрак в тази стая, да се почувствам свободен и да помисля. Но стъпките ми и моите търсения ме поведоха по тясна калдаръмена уличка към селската клиника, където Майърс бе довършил започнатото в стаята на Ван Дорн. Информирах се на регистратурата и пет минути по-късно се представих на привлекателна тъмнокоса жена на около трийсет години.

Английският на медицинската сестра бе повече от задоволителен. Тя ми каза, че името й е Кларис.

— Вие сте се грижили за приятеля ми — заявих аз. — Изпратихте ми писмото, което ви бе продиктувал, заедно с добавената от вас бележка.

Тя кимна утвърдително.

— Притеснявах се за него. Беше толкова изтерзан.

Флуоресцентните лампи в преддверието тихо бръмчаха. Седнахме на една пейка.

— Опитвам се да разбера защо се е самоубил — продължих аз. — Мисля, че знам, но бих искал да чуя вашето мнение.

Блестящите й лешниковокафяви очи внезапно станаха предпазливи.

— Той прекарваше твърде много време в стаята си. Учеше много. — Тя поклати глава и се загледа в пода. — Съзнанието може да се превърне в капан. То може да бъде изтезание.

— Но той беше въодушевен, когато дойде тук, нали?

— Да.

— Независимо от своите изследвания се държеше така, сякаш е във ваканция?

— Да.

— Тогава кое го е променило? Признавам, че приятелят ми бе малко странен. Или както се вика, нервак. Но изследванията му доставяха удоволствие. Може да е изглеждал болен от многото работа, но когато учеше, направо разцъфтяваше. Тялото му бе нищо, но умът му бе блестящ. Кое е нарушило равновесието, Кларис?

— Да наруши…?

— Да го потисне, вместо да го стимулира. Какво е научил, което го е накарало да…

Тя се изправи и погледна часовника си.

— Моля да ме извините, но работното ми време изтече преди двайсет минути. Една приятелка ме чака.

— Разбира се. Няма да ви задържам — казах рязко.

Пред входа на клиниката, на светлината, идваща от преддверието, погледнах часовника си и с изненада открих, че беше станало почти единайсет и половина. Колената ме боляха от умората. От преживяната през деня травма бях загубил апетит, но знаех, че трябва да опитам да хапна нещо и като се върнах пеша в хотела, влязох в ресторанта и си поръчах сандвич с пилешко месо и чаша Шабли1. Смятах да ям в стаята си, но не стигнах до там. Стаята и дневникът на Ван Дорн ме зовяха.

Сандвичът и виното останаха недокоснати. Седнах на писалището, заобиколен от вихъра на багрите и скритите ужасии в репродукциите на Ван Дорн, отворих тетрадката и се опитах да разбера.

Почукване на вратата ме накара да се обърна.

Отново погледнах часовника си и се изненадах, като открих, че часовете бяха изтекли като минути. Беше почти два сутринта.

Почукването — тихо, но настойчиво, — се повтори. Управителят?

— Влезете — казах на френски. — Вратата е отключена.

Кръглата дръжка се завъртя. Вратата се отвори.

Кларис прекрачи прага. Вместо сестринската униформа сега носеше гуменки, джинси и прилепнал жълт пуловер, който подчертаваше лешниковия цвят на очите й.

— Искам да се извиня — каза тя на английски. — Сигурно съм ви се сторила груба в клиниката.

— Съвсем не. Вие имахте среща, а аз ви задържах.

Тя сви смутено рамене.

— Понякога напускам клиниката толкова късно, че не успявам да се видя с приятелката си.

— Разбирам ви отлично.

Кларис прокара ръка през дългата си буйна коса.

— Приятелката ми се почувства уморена. На път за вкъщи, като минавах край хотела, видях, че тук свети. Надявайки се, че сте вие…

Кимнах очаквателно.

Имах чувството, че тя бе избягвала тази стая, но сега се обърна към нея. Към онази част, където бях открил репродукциите със засъхнала кръв.

— Двамата с лекаря дойдохме по възможно най-бързия начин, когато управителят позвъни по телефона онзи следобед. — Кларис се загледа в репродукциите. — Как е възможно такава красота да причини толкова много болка?

— Красота? — погледнах към малките зейнали усти.

— Не трябва да стоите тук. Не повтаряйте грешката на приятеля ви.

— Грешката?

— Имали сте дълго пътуване. Преживяхте шок. Имате нужда от почивка. Ще се изтощите като вашия приятел.

— Просто разглеждах някои от нещата му. Ще ги опаковам и ще ги изпратя обратно в Америка.

— Направете го бързо. Не трябва да се самоизмъчвате, чудейки се какво се е случило тук. Не е хубаво да се заобикаляте с вещите, които разстроиха ума на приятеля ви. Не подсилвайте скръбта си.

— Да се заобикалям? Приятелят ми би казал „потапям“.

— Изглеждате изтощен. Елате! — Тя протегна ръка. — Ще ви заведа до стаята ви. Сънят ще уталожи мъката ви. Ако имате нужда от някакви хапчета…

— Благодаря. Не ми трябвят успокоителни.

Кларис продължаваше да държи протегната ръката си. Хванах я и тръгнах към коридора.

Вы читаете Майърс
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×