Дейвид Морел
Черно-бяло и червено
Сигурно сте прочели за мен в тазсутрешния вестник. Ако живеете близо до кръстовището на „Бентън“ и „Сънсет“, значи аз съм хлапето, което обикновено ви го носи. Но не и днес, понеже съм в болницата със счупена ръка и нещо, което докторът нарича „фрактура на черепа“. Днес ви го е донесъл моят баща. Да си призная честно, маршрутът ми липсва. Разнасям вестници от деветгодишна възраст, вече три години, и ми е станало навик да ставам сутрин в пет и половина, дори на Коледа и на Нова година. Но ако си мислите, че тази сутрин съм спал до късно, значи се лъжете. Медицинските сестрите ме събудиха по същото време, по което майка ми обикновено ме сбутва да изпълзя от леглото и ми заръчва да се облека добре, преди да изляза навън с вестниците, защото снежните утрини напоследък са ужасно студени. Трябва да изминете маршрута си пеша, вместо с колело, и това ви отнема половин час повече, особено когато слънцето не бърза да изгрее и е толкова тъмно, че понякога не можете да различите номерата на къщите, ако ви се наложи да търсите адреса на нов абонат.
Един човек на „Гъзет“ минава с камион и оставя вързопа вестници пред вратата на дома ни, а баща ми ги взема оттам и ги нарежда в сака ми, докато се обличам. Често върху тях има картичка с името на нов абонат или на такъв, който не иска да получава повече вестника, и в тези случаи двамата с майка ми трябва да прибавим или задраскаме името в списъка ми и да изчислим колко ми дължи абонатът, особено ако започва или спира да получава „Гъзет“ в средата на седмицата. Да разнасяш вестници е доста сложно, но баща ми казва, че то ще ме научи на бизнес, а и със заработените пари мога да си купувам компактдискове и видеоигри, въпреки че винаги внасям една трета от сумата в банковата си сметка.
Но аз ви разправях за абонатите, които обслужвам. Ще се изненадате, като разберете колко близко може да се чувства едно хлапе с хората, на които разнася вестници. Те стават рано и започват трескаво да се приготвят за работа или с какво там се занимават, и на мен ми се струва, че единственото им удоволствие сутрин е да седнат да закусват и да прочетат във вестника какво се е случило, докато са спали. Един вид да научат клюките. Абонатите зависят от мен и аз никога не съм закъснявал, никога не съм пропускал да им доставя вестника, освен в случаите, когато съм бил болен, и днес, заради това, което ме сполетя вчера. Превързаната рана на главата ми ме сърби, а гипсът на ръката ми е ужасно тежък. Но сестрите са написали по него какви ли не смешки, така че чакам с нетърпение да тръгна пак на училище — докторът каза, че това ще стане след две-три седмици — и да го покажа на всички деца.
Забелязвам разни неща около клиентите си, неща, които няма как да забележите, освен ако не сте разносвач на вестници. Например колко много хора са станали, преди да позвъните на вратата им и са запалили всички лампи в къщите си, понеже предишния ден е имало голям мач, на който са присъствали, слушали са го по радиото или са го гледали по телевизията, но нямат търпение да научат нещо ново за него. Или като онази къща на улица „Гилби“, пред която смърдеше на мърша, така че в продължение на цяла седмица минавах край нея, като се стараех да не дишам. Въпреки това всеки път ми идеше да повърна. Вонята беше досущ като от гнилите картофи, които мама откри миналия месец в избата. Никой не прибираше вестниците, които оставях, и те продължаваха да се трупат до вратата. Когато разказах това на татко, той погледна някак странно майка ми и каза, че най-добре ще е да отиде да провери дали всичко е наред. Мога да се закълна, че баща ми реши, че може някой да е умрял и предполагам, аз самият съм мислел така, но както се оказа в последствие, вестниците се трупали просто защото хората били заминали на почивка, а миризмата идвала от найлоновите торби с боклук зад къщата, които били забравили да изхвърлят и някакви кучета ги разсипали по земята. Все пак онази воня ме беше изнервила не на шега.
Тук трябва да спомена и семейство Кариган. Господинът изгуби работата си в завода миналото лято, а жена му обича скъпи дрехи и постоянно се карат за пари — чувам крясъците им, като играя с Ралф в съседната къща, или когато минавам да събирам парите за абонамента, и дори в шест часа сутринта, когато им нося вестника. Представяте ли си, да станете още преди да се е зазорило само за да се карате с някого? А какво да кажем за стария господин Бланчард? Съпругата му също е стара, освен това е болна от нещо, което мама нарича рак на костите; не съм я виждал поне от два месеца за разлика от господин Бланчард, който винаги е буден, когато слагам вестника под изтривалката им. Виждам го през прозореца на всекидневната, когато лампата в кухнята е светната — седи приведен над масата, обхванал главата си с ръце, а раменете му се тресат. Чувам риданията му дори отвън. Те карат гърлото ми да се свива. Постоянно носи онзи раздърпан стар сив пуловер. Изпитвам съжаление към него — не знам за какво плаче, но вие така, сякаш някой раздира гърдите му.
Да не забравя господин Ланг. Има едно такова подпухнало лице, нашарен с червени капиляри нос и злобни кривогледи очички. Непрекъснато се оплаква от цената на вестника и ме обвинява, че го мамя, като идвам да събирам парите за абонамента по-често от необходимото — което, разбира се, не е вярно. Преди два месеца започна да ме ругае и оттогава ме е страх да ходя там. Татко казва, че се държи така заради уискито и сега взема парите от него вместо мен. Последния път, като се върна от къщата му, каза, че ако човек опознае господин Ланг, ще разбере, че не е толкова лош, а просто е отчаян от живота си, но на мен не ми пука. Искам баща ми да продължи да взема парите от него вместо мен.
Предполагам, че се уплаших, когато господин Ланг започна да ме ругае, заради онова, което — както и вие сте прочели, — се случи в Гренит Фолс преди два месеца. Става въпрос за изчезналото вестникарче. Родителите му го чакали да се върне от сутрешната неделна обиколка, но като започнали да се обаждат абонати и да питат какво става с вестника им, бащата тръгнал да го търси и намерил сака му с вестници, захвърлен зад някакви храсти на една пресечка от дома им. Сигурно си спомняте как полицаите и съседите започнаха да го издирват, а вестникът, за който работеше, публикува снимката му на първа страница и предложи награда на онзи, който съобщи къде се намира, но така и не го откриха. От полицията заявиха, че момчето вероятно е избягало от къщи, но на мен не ми се вярваше. Навън беше кучешки студ, пък и къде би могло да отиде? Татко ми каза, че прочел как полицията дори допускала, че самите родители може да са му сторили нещо и когато научили това, те така се разгневили, че искали да я съдят. Някакъв човек бе достатъчно жесток да се обади на родителите, че е отвлякъл сина им срещу откуп, но полицаите проследиха обаждането и разбраха, че лъже. Мъжът заяви, че просто се пошегувал, но от вестника разбрах, че шегата щяла да му излезе доста солено.
Гренит Фолс не е много далеч оттук. Според баща ми някой тамошен луд можел лесно да се придвижи с кола до други градове като нашия. Въпреки това нямах намерение да се отказвам от работата си само заради случилото се там. Както вече ви казах, с парите, които припечелвах, всяка събота ходех в търговската част на града и си купувах компактдискове. Но взе да ме присвива под лъжичката. Със сигурност не исках да изчезна като онова момче. Достатъчно съм голям да знам какви перверзии вършат разни психопати с хлапетата. Така че следващите няколко сутрини баща ми ме придружаваше по маршрута, а когато започнах да го обикалям отново сам, носех със себе си фенерче и бях много бърз, повярвайте ми. Представете си само — навън е тъмно, вятърът фучи в храстите зад вас, а наоколо няма никой, когото да
