- 1
- 2
е горчив и парещ.
— Добре, помогнете ми да разбера тази бъркотия.
Намираме се в моя офис, светлината на лампите ми се струва болезнено ярка след мрака в къщата. Въпреки че нощта навън е студена и ветровита, аз съм отворил всички прозорци и съм пуснал вентилатора, само и само да прогоня от себе си спомена за вонята.
— Убила е детето, после се е обесила, това поне е ясно — продължавам аз. — Но защо? Аз съм отскоро в града. Не знам какъв мотив би могла да има. Как мислите, защо го е убила?
Единственият отговор е бръмченето на вентилатора.
После докторът се прокашля и отвръща:
— Агнес живееше в къщата от самото начало. Построиха я двамата с мъжа й.
— Но аз мислех…
— Тогава имаха пари — продължава докторът с глух глас. — Той беше банкер. Бяха богати.
— Какво е станало със съпруга?
— Казвал се Андрю. Имали дъщеря. Умряла през есента на 1928 година, когато била на три. От дифтерия1. Знам това от баща ми, защото лекувал момиченцето, но не могъл да го спаси. Родителите били съкрушени от загубата. Един ден мъжът напуснал града и никога повече не се върнал. Жената продължила да живее сама, като отшелник. Сега разбирам всичко. В нашия град от време на време изчезват деца, обикновено през есента. Тази есен например изчезна момиченцето, което открихме. Само като си помисля колко я търсихме. Скоро ще трябва да уведомиш родителите й. Не ти завиждам. Предполагам, че с напредването на възрастта Агнес се е чувствала все по-самотна и накрая е полудяла. Опитвала се е да намери заместител на дъщеря си. Отвличала е деца. Убивала ги е, за да не я издадат, но е вярвала, че са живи и че са нейното момиченце.
— Както децата вярват, че куклите им са живи? — полюбопитствах аз.
— Щом това сръвнение ти харесва. — Докторът вдига рамене. — Нейното психическо разстройство е толкова странно, че нормалният човек трудно може да го проумее. Интересно какво е направила с труповете на останалите деца. Навярно й е било трудно да поддържа фантазиите си, когато телата са започвали да се разлагат. Може би най-накрая е осъзнала, че се е превърнала в чудовище и е решила да сложи край на живота си.
— Така ще да е било — кима помощникът ми, а на лицето му все още е изписано отвращение. — Звучи логично.
— Там е бедата — заявява докторът. — Лунатиците винаги действат логично, но логиката им е ужасно извратена.
Трябваше да свърша цял куп работа. До този момент не бях повикал линейка, защото исках да запазя сцената на местопрестъплението непокътната, докато не разбера със сигурност какво се е случило. Но вече беше крайно време да го направя, трябваше да се обадя и на родителите. Посегнах към телефона, но той иззвъня.
— Ало? — Останах заслушан известно време и осъзнах колко погрешни са били изводите ни.
Затворих телефона и погледнах доктора и помощника си.
— Не е била тя. Не ги е убила Агнес.
— Какво!? — възкликнаха удивени двамата мъже.
— Бил е Андрю — отвърнах им, докато тичах към вратата.
— Той е напуснал града през 1928 — каза объркано докторът.
— Никога не го е напускал.
Те хукнаха след мен към патрулната кола.
— Все още е в къщата.
— Но нали я претърсихме?
— Там е бил. Били сме твърде глупави, щом не сме го открили.
Намъкнахме се в патрулката и аз натиснах педала на газта.
— Нищо не разбирам — обади се докторът.
Нямах желание, нито време да споря с тях. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху бясното шофиране по тесните улици. Щом стигнахме до къщата, изскочих от колата, втурнах се покрай падналата градинска портичка, пресякох тичешком обраслата с бурени алея, заобиколих дупките на верандата и влетях в занемарената постройка.
— Знам, че си тук, Андрю! Покажи се! Не ме карай да те търся!
Тишината в къщата бе потискаща. Включих фенерчето и влязох във всекидневната.
— По дяволите, Андрю! Ако си й сторил нещо, кълна се, че ще те накажа така, както ти си наказал всички тези деца!
Започнах да събарям купчините вестници като обезумял.
— Успокой се, шефе — каза помощник-шерифът зад гърба ми.
Но аз продължих да бутам и блъскам, докато разчистих половината помещение. Обърнах се към другата половина.
— Помогнете ми! — изкрещях на стъписаните ми спътници.
Открихме Андрю в стаята с рояла, по-точно в една стая вътре в самата стая, стая със стени от купчини вестници. Той беше там, осемдесет и няколко годишен старец, крехък на вид, но учудващо подвижен. Погледна към мен, тялото му миришеше досущ като старите вестници, и се загърчи да скрие тайната си, но аз го сграбчих за ризата, блъснах го настрани и видях момиченцето, облечено в дрехи от двайсетте, завързано, със запушена уста и широко отворени, уплашени очи. Андрю бе отвличал децата. Никога не бе напускал града. Просто бе изгубил разсъдъка си. За да го защити и задържи при себе си, Агнес го е криела в къщата през всичките тези години. Но всеки път, когато убивал някое дете, лоялността й към него отслабвала, докато накрая, изправена пред ужасния избор, тя се обесила, неспособна да го предаде на полицията.
Досетих се за всичко след онзи телефонен разговор, в който ми съобщиха, че е изчезнало още едно дете — дете, което заради преживяния ужас сега беше с бяла коса, — и след като Агнес бе мъртва, кой би могъл да е похитителят, освен Андрю? Да, това дете наистина е с побеляла коса, повярвайте ми. Защото малкото момиченце е моята вече пораснала дъщеря и понякога, когато я посещавам в клиниката през уикендите, ми се струва, че тя все още си спомня кой е баща й.
Информация за текста
© 1999 Дейвид Морел
© 2001 Иван Атанасов, превод от английски
David Morrell
Black Evening, 1999
Издание:
Дейвид Морел. Черна вечер
ИК „Хермес“, 2001
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15875]
Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00
1
Опасна заразна болест на гърлото, при която лигавицата му се покрива с бели налепи; лошо гърло — Б.пр.
- 1
- 2