Филипа Морган
Чосър и Домът на славата
1.
От разстояние и на фона на залязващото слънце, замъкът приличаше на продължение на самата скала. Отначало единственото, което Машо видя между дърветата, докато чакаше конят да си почине след изкачването, беше крепостна стена с кули от едната страна, а под нея ленивите и блестящи извивки на Дордона. Макар най-близките части на замъка да бяха в сянка, когато Машо заслони очи, успя да различи група покриви и църковна камбанария на отсрещния склон.
Навсякъде около него звучаха птичи песни. Не се чуваше нищо друго, освен тропотът на останалите коне по стръмнината. Той се заслуша, когато другите двама ездачи излязоха от просеката зад него и дръпнаха юздите. Не беше нужно да му съобщават, че са пристигнали. Той се обърна към тях и кимна. Цялото двудневно пътуване беше минало така — с кимания и жестове, почти без думи. Преди да тръгнат от Бордо, Машо не познаваше двамата си спътници. Бяха се срещнали на кея, веднага след като слезе от кораба. Размениха уговорените изречения, прекосиха Гарона, взеха конете и тръгнаха веднага на път.
Притеснен от чувство на страх, което надминаваше обичайната му предпазливост, Машо не вярваше на двамата мъже, които го придружаваха. Не знаеше дали го пазят или чакат възможност да го ограбят, та и нещо по-лошо. Не, най-лошото беше да откраднат онова, което носеше. В сравнение с това възможността да изгуби живота си му се струваше нещо незначително.
Един от придружителите му беше дребен мъж с момчешко лице, гъсто обсипано с лунички. Името му беше Гийом. Другият бе сух и жилест, и избягваше погледа му. Казваше се Жерар. Но отношенията помежду им не бяха близки. По пътя от брега дотук не се беше случило нищо, което да накара Машо да бъде нащрек или подозрителен — по-нащрек и по-подозрителен, отколкото му беше вродено.
В хана, където прекараха първата нощ, след вечеря Машо се почувства зле. Повърна безпомощно в двора на конюшнята, докато слънцето се плъзгаше надолу към хоризонта. Тогава внезапно реши, че един от двамата — най-вероятно луничавият Гийом, защото изглеждаше по-невинен — е сипал някакъв прах в питието или храната му. Дори в конвулсиите на повръщането Машо непрекъснато се оглеждаше през насълзените си очи и очакваше единият или двамата му придружители да се промъкнат до него и да отрежат кутийката, привързана към китката му. Свободната му ръка посегна към канията с ножа. Но луничавият Гийом и слабият Жерар го оставиха да страда сам и когато се върна вътре, той се почувства добре, забелязвайки, че състоянието му не ги вълнува. Всъщност и те не изглеждаха много добре, затова Машо реши, че това не е било опит да го отровят или упоят, а последствие от качеството на храната в хана.
Същата нощ той пъхна кутията под възглавницата си и всеки път, когато се събуждаше — а това беше доста често — стискаше в юмрук кожената връв. Сега, възседнал коня в просеката срещу замъка на Гияк, той отново я подръпна и погледна към мястото, където тя влизаше в седлото му. Все още беше там, в безопасност.
Сега, когато бяха наближили целта си, другите двама яздеха по-наблизо. Машо отново се огледа. Гийом посочи към замъка и почти успя да се усмихне. Машо се надяваше, че няма да е нужно да търпи компанията им по обратния път на запад. Те го бяха довели дотук и работата им беше приключила. Не се нуждаеше повече от тях. Провинцията кипеше от недоволство, но още не се беше стигнало до бунт. Щеше да се чувства в по-голяма безопасност без тези двамата, по-спокоен, ако разчиташе само на себе си. Разбира се, щеше да е в по-голяма безопасност и по-спокоен и без тежестта на онова, което носеше в кутията. Напомни си на връщане да нощува в друг хан.
Бързо движение привлече погледа му и той погледна към каменната плоча в края на просеката, обляна от слънцето. Беше квадратна, приличаше на маса. В средата й се беше свил зелено-кафяв гущер. Машо изпита внезапно желание да слезе и да докосне с ръка горещия камък, но не помръдна.
Преди да смушка коня си надолу по склона, той още веднъж огледа всичко. Слънцето проблесна върху тревата, когато лек ветрец разлюля клончетата над главата му. Замъкът, обграден от дървета, сякаш увенчаваше скалите от векове като тяхно естествено продължение. Крепостта на Анри, граф Дьо Гияк, беше разположена над завоя на реката и от нея имаше добра видимост на няколко километра и в двете посоки. Машо забеляза две широкодънни лодки със свити платна, които се носеха заедно по течението. Може би на връщане не трябваше да язди, а да наеме лодка. Щом приключеше с мисията си, нямаше защо да бърза.
Нов порив на вятъра премина през просеката и Машо се канеше да смушка коня си, но не го направи.
Нещо не беше наред.
Беше ли видял нещо? Не, не се виждаше нищо необичайно.
Или пък нещо липсваше? Нямаше такова усещане.
Звук? И това не беше.
Не можеше да го определи, но косата му настръхна. Погледна към каменната маса. Гущерът беше изчезнал. За трети път хвърли поглед назад към спътниците си. Те го гледаха безизразно, чакаха го да поеме по последната част от пътя. Ръцете им стискаха здраво юздите, далеч от оръжията. Намираха се на няколко метра вдясно от него. Не би трябвало да стои толкова време с гръб към тях. През по-голямата част от пътуването се беше постарал те да яздят пред него, но не много далеч. Беше се поотпуснал, когато наближиха целта си и той пришпори коня си нагоре по последния хълм.
Не ставаше дума за Гийом и слабия мъж. Те не бяха непосредствената опасност, реши той, беше нещо друго.
И тогава разбра.
Птиците бяха спрели да пеят.
Чуваше се само звънтенето на сбруята, неспокойното шумолене на животните, които притичваха по покритата с листа земя.
Машо понечи да смушка коня си, да избяга от горската полянка и да поеме по каменистия път към замъка. Но беше твърде късно.
Облечена в черно фигура се стовари върху него сякаш от небето. Той я зърна секунда преди да скочи от клоните и да го свали от седлото. Машо падна тежко на земята върху левия си крак. Чу изпращяване, изненадващо силно в тишината на просеката, но нямаше време да се зачуди от какво ли е. Сега връвта, която водеше от лявата му ръка към скритото в седлото, се превърна в заплаха. Наетият му кон — нисък и набит — не беше привикнал на изненади. Той отстъпи назад и повлече Машо към края на просеката, където той се блъсна в хълбока на уплашеното животно. Черната фигура беше паднала на земята, но скочи в миг и тръгна към него, приведена, протегнала ръце като рачешки щипци. Лицето й беше скрито — освен очите. Облеченият в ръкавица юмрук стискаше кама.
Изненадващото нападение го беше оставило объркан и задъхан. Неудобното му положение го правеше почти безпомощен. Докато се свие и опита да хване рога на седлото си и да се качи на коня, други черни фигури се спуснаха като гарвани през наситения със слънце въздух, близо до двамата му спътници. Скачаха и приклякаха, за да омекотят удара. Междувременно Гийом и Жерар, без да бързат, слязоха от конете си и Машо разбра, че те са го предали. Водейки го нагоре по хълма към засадата, те бяха съобразили, че всеки би спрял на върха, за да остави коня си да почине и да се полюбува на гледката. А може би капанът беше заложен много по-отдавна и нападателите го бяха чакали с часове.
Не можеше да очаква помощ от Гийом и другаря му. Почувства мрачно самодоволство. Беше имал право да не им се доверява. Сега беше сам.
Опитвайки се да запази равновесие, той извади ножа с дясната си ръка. Машо беше свикнал с опасностите — като ветеран от Поатие1 и оцелял след дузина по- малки битки и схватки, но не беше бърз като някога, а и връвта към седлото му пречеше. Конят зад гърба му се размърда и той не успя да се закрепи добре. С лявата ръка се протегна към лъка на седлото. Най-накрая успя и се опита да стане, но кракът му беше странно омекнал и слаб. Сега разбра какво е било онова изпращяване и се изненада, че не изпитва болка.
Фигурата с ръце като щипки пристъпи напред, дебнейки възможност. Виждаше само бялото на очите й. Зад него другите се събираха, готови да помогнат за убийството, но тъй като съзнаваха опасността от дългата кама на Машо, нямаха нищо против да оставят първия убиец да опита шансовете си.
Той знаеше, че с него е свършено. Бяха прекалено много. По лицето му се стичаше пот, погледът му
