Имах, разбира се, но предпочетох да ги запазя за себе си.
— Законът — продължи той, — се прави от богатите хора, за да не могат бедните да се измъкнат от мизерията. Колкото ти искаш да се забъркваш със закона, толкова и аз.
Той вдигна чашката и я огледа сякаш търсеше наплюто от мухи, после я остави върху бюрото и положи ръце с дланите надолу от двете й страни.
— Моля те само да намериш едно момиче — каза той. — И да ми кажеш къде е. Това е всичко. Открий я къде е и ми го прошепни на ушенце. Това е всичко. Намираш я и получаваш бонус още една вноска по полицата ти, а моят приятел ще ти намери работа, може би дори ще успее да те върне в Чампиън.
— Кой иска да открие това момиче?
— Без имена, Изи, така е по-добре.
— Просто ми е ненавистна мисълта, че ще я открия, и после някакво ченге ще щръкне пред мен с лайнарския лаф, че аз съм бил последният, който я е видял… преди да изчезне.
Белият мъж се изсмя гръмогласно и поклати глава, сякаш току-що беше чул хубав виц.
— Всеки ден се случва какво ли не, Изи — каза той. — Всеки ден. Ти си образован мъж, нали така?
— Да, защо?
— Значи четеш вестници. Днес чете ли?
— Да.
— Три убийства! Три! Само снощи. Всеки ден се случва какво ли не. Хора, на които не им липсва нищо да си гледат живота, може би дори си имат и малко парици скътани в някоя банка. Сигурно са си планирали всичко за уикенда, но това не им е помогнало да се спасят от смъртта. Плановете им не са им помогнали, когато им е дошло времето. Понасъбрали са малко парици и са си рекли, ех живот, здравей! Забравили са, че единственото нещо, което трябва да си осигурят, е нищо лошо да не им се случва.
Начинът, по който се усмихна, докато се отпускаше на стола си, отново ми напомни за Плъха. Спомних си как се усмихваше Плъха, особено когато нещастието споходеше и някой друг.
— Само намери момичето и ми кажи, това е всичко. Няма да й навредя, нито пък приятелят ми. Няма за какво да се тревожиш.
Той измъкна един бял портфейл от едно чекмедже на бюрото и изтърси от него пачка банкноти. Отброи десет, като при всяка банкнота облизваше квадратния си палец, и ги положи внимателно до чашата с уиски.
— Сто долара — каза.
Не виждах защо да не бъдат моите сто долара.
Когато бях беден мъж и без земя, единственото нещо, което не ми даваше мира, беше къде да положа пред нощта и какво да сложа в устата; на човек в такова положение не му е необходимо кой знае колко. Някой приятел щеше да ми протегне залък-два, и имаше достатъчно жени, които да споделят постелята си с мен. Когато обаче ми се наложи да направя поредната вноска по полицата си, открих, че ще ми е нужно и нещо повече от приятелство. Мистър Олбрайт не беше приятел, но имаше това, от което се нуждаех.
Беше също така и добър домакин. Пиячката му не беше лоша, а той самият беше приятен събеседник. Разказа ми няколко истории, от онези, на които ние в Тексас им викахме „лъжи“.
Една от историите му беше от дните му на адвокат в Джорджия.
— Защитавах един тъпанар, който беше обвинен в изгарянето на къщата на банкер — произнесе ДеУит, загледан към стената зад мен. — Банкерът го беше защипал още в мига, в който онзи нещастник получил съобщението, че вноската не е погасена. Човек веднага можеше да види, че той не му е дал никакъв шанс да се разберат като хората. И това момче беше точно толкова виновно, колкото и банкерът.
— Измъкнахте ли го? — запитах.
— Да — усмихна ми се ДеУит. — Обвинителят беше изпипал здраво работата си и беше усукал примката около врата на Леон, така се казваше нещастникът. Да, уважаемият Рандолф Кори имаше солидни доказателства, че клиентът ми е причинил умишления пожар. Аз обаче му се изтропах в къщата и седнах на масата му, като сложих върху нея ето този пистолет. Всичко, за което говорих, беше времето, и докато си приказвахме, си почиствах пистолета.
— Толкова много ли означаваше за вас този клиент?
— Ами, Леон беше пълен отпадък. Ранди обаче не беше губил дело от две години и аз сметнах, че е крайно време това да стане. — Олбрайт разкърши рамене. — Човек трябва да има усет за баланс когато стане въпрос за закона, Изи. Всичко трябва да се получава изрядно.
След няколко чаши аз заговорих за войната. Обичайните дрънканици на ветераните, половината истина и половината измишльотини.
— Някога убивал ли си човек със собствените си ръце, Изи? — запита ме той след малко повече от час.
— Какво?
— Убивал ли си някога човек, в ръкопашен бой?
— Защо?
— Нямам някакво особено любопитство. Просто искам да знам дали си бивал в напечени ситуации.
— Случвало ми се е.
— Убивал ли си някого отблизо? Имам предвид толкова отблизо, че да виждаш как очите му излизат от фокус и той бавно си отива? Когато убиеш човек най-лошото нещо са лайната и пикнята. Вие момчетата сте го правили по време на войната и се обзалагам, че не ви е било приятно. Обзалагам се, че повече не си можел да призоваваш майка си, или пък да извикваш в представите си нещо красиво. Но си живял с това, защото си знаел, че войната те е принуждавала да го правиш.
Бледосините му очи ми напомняха за опулените трупове на германски войници, които на времето бях видял натрупани на купчини покрай един път за Берлин.
— Едно нещо обаче не бива да забравяш никога, Изи — продължи той докато вдигаше парите, за да ми ги подаде през масата. — А то е, че някои от нас могат да убият човек хей-така, сякаш си изпиват чашата с уискито. — Той гаврътна чашката си и се усмихна.
— Джопи ми каза, че на времето си киснел доста в един незаконен клуб на Осемдесет и осма улица и Централна. Един човек е зърнал там Дафне не много отдавна. Не знам как му казват, но през уикендите там ходят на свирят големите имена в джаза, а човекът, който движи мястото, се казва Джон. Можеш да започнеш още тази вечер.
Нещо в блясъка на мъртвите му очи ми подсказа, че нашата малка разпивка е приключила. Не можах да измисля нищо за прощаване, така че само му кимнах, пъхнах парите в джоба и тръгнах да излизам.
На вратата се обърнах да му махна, но ДеУит Олбрайт вече бе напълнил чашата си и забил поглед в отсрещната стена. Взорът му беше насочен в нещо съвсем различно от това мръсно приземие.
Заведението на Джон представляваше нелегална кръчма преди отмяната на сухия режим. През 1948 година Лос Анджелиз гъмжеше от законни барове. Джон обаче си падаше много по бизнеса с незаконния алкохол, и беше я загазвал толкова много пъти със закона, че градският съвет в никакъв случай нямаше да му даде шофьорска книжка, още по-малко пък разрешително да продава алкохол. Така че Джон продължаваше да корумпира полицията и организираше един незаконен нощен клуб през задната врата на един малък пазар на ъгъла на Сентрал Авеню и Осемдесет и осма улица. Човек можеше да влезе в този магазин по всяко време между вечерта и три сутринта и да открие Хати Парсънс седнала зад щанда със захарни изделия. Не предлагаха кой знае какъв богат асортимент, стоката и не беше особено прясна, но тя продаваше онова, което се виждаше по рафтовете, и ако човек знаеше вълшебната думичка или беше редовен посетител, тогава влизаше в клуба през задната врата. Ако някой обаче си мислеше, че може да се вмъкне под или от нечие чуждо име, или пък си въобразяваше, че скъпите му дрехи или чекова книжка са достатъчни, за да го пропуснат, е, за такива случаи Хати си имаше готов остър бръснач в джоба на престилката си, а племенникът й, Форни Младши, седеше точно зад вратата.
Когато отворих вратата към пазара се сблъсках с третия си бял мъж за деня. Този беше с моя ръст, светлокестенява коса и скъп тъмносин костюм. Дрехите му бяха измачкани, и целият вонеше на джин.
— Хей, цветнокожи братко — изломоти той, като ми махна. Крачеше право срещу мен, така че трябваше
