Няколко минути по-късно той беше вече в чакалнята на професор Поташ. Крачеше нервно от единия до другия край на стаята и чакаше с нетърпение появата на знаменития гинеколог.
Най-сетне зелената врата се отвори и вътре влезе белобрадият професор — някак предпазливо, ала все пак с твърди и уверени стъпки. Той се приближи до късния си гост, стисна му ръката и го изгледа вторачено и строго.
— Бъдете мъж! — рече професор Поташ.
— Какво има? Да не се е случило някакво нещастие? — промълви с разтреперан глас Иларион Матеев.
— Един необикновен случай в моята практика — отвърна замислен гинекологът.
— Господи! Жива ли е жена ми! — извика младият човек, като хвана професора за раменете.
— Да, вашата съпруга се чувства отлично, за това можете да бъдете напълно спокоен.
— Тогава детето е мъртвородено?
— Не, и детето е добре — каза малко смутено професорът. — Само, как да ви кажа, случаят е твърде феноменален.
— Говорете, говорете! С две глави? С три ръце? С пет крака? Хермафродит?
— Вие сам ще го видите, елате с мен — рече белобрадият учен и като улови госта си под ръка, измъкна го почти насила из чакалнята и го въведе в кабинета си.
Там прочутият в цял свят професор Амброаз Поташ пристъпи до една голяма кошница и повдигна съвсем бавно бялата кърпа, метната отгоре.
Иларион Матеев надникна в кошницата и в същия миг почувства, че нещо се скъса в него. Пред очите му притъмня, зъбите му затракаха, косата му настръхна от ужас. В голямата кошница лежеше едно съвсем мъничко шимпанзе.
— Успокойте се — говореше съчувствено гинекологът. — Науката ще ви бъде благодарна на вечни времена. Още утре вие ще бъдете награден с лентата на почетния легион.
Ала нашият герой не чуваше нищо. Той се отпусна безпомощно в едно кожено кресло и заплака така, както никога през живота си не бе плакал. От очите му течеха потоци сълзи, цялото му тяло се тресеше в припадък на неудържим плач. Някаква страшна мъка разяждаше сърцето му, изгаряше всичките му надежди и радости и в същото време събуждаше в съзнанието му едно жестоко просветление. Той се топеше като свещ, младото му тяло увяхваше с изумителна бързина, косата му стана съвсем бяла като сняг, лицето му пожълтя и се покри с дълбоки бръчки. За няколко минути той се превърна в предишния грохнал старец, който бе отгатнал бясовската шега на своята втора младост.
— Боже мой, какви са тия чудеса! — бъбреше изуменият професор, хванал главата си с две ръце.
Призори нашият герой се прибра вкъщи. Погледна се отново в голямото огледало на стената и още веднъж се убеди, че не сънува. Усмихна се горчиво и от стъклото на огледалото се озъби насреща му една отвратителна мумия, от която лъхаше гробен хлад.
Тогава той отряза като в просъница дебелия копринен шнур на една от завесите, закачи единия му край за куката на полилея, а другия впримчи около шията си и увисна във въздуха.
Когато съобщиха на жена му за неговата смърт, тя само поклати глава и извика с вдигнати към тавана очи:
— Good heavens, this man is a hundred percent idiot!1
После Иларион Матеев се скри в земята на Монмартърските гробища — без некролог, без панихида, без варено жито на задушница, далеч от родината си, — а мисис Дороти Уатердей замина наскоро след това за Египет, за да се присъедини към експедицията, която бе попаднала съвсем случайно в следите на третия братовчед на Тутанкамон. Тя беше все тъй млада и хубава и жадуваше за приключения.
Пътуваше през градове, морета и океани, а след нея подскачаше с весел крясък малкото игриво шимпанзе, вързано за тънка златна верижка.
Информация за текста
© 1932 Светослав Минков
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Българска фантастика. Антология
Българска. Първо издание
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1976
Съставители: Станка Пенчева, Любен Дилов, Огнян Сапарев
Редактор: Огнян Сапарев
Художник: Минчо Панайотов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16549]
Последна редакция: 2010-07-07 21:30:00
1
Този човек е стопроцентов идиот!
