Нулево време

Рикардо МинутиНулево време

Из доклада, който шерифът Джеймс Келтсам ще предаде утре в Службата за сигурност във Вумера, на границата на голямата австралийска пустиня:

„Вчера, 6 октомври, пристигнах на мястото, което наричаме ZERO Н1 в 23,55 часа, двадесет минути след като ми телефонира федералният агент Слудж. Става дума за секретен изследователски център и именно агентът Слудж, когото не познавах преди тази вечер, е натоварен от администрацията да се грижи за неговата секретност. Той ме повика, защото директорът на центъра, проф. Уегенър, бе починал внезапно при провеждането на опит и смъртта трябваше да бъде обявена пред местната власт.

Намерих трупа проснат в подножието на голяма кръгла машина, в центъра на обширна зала, заемаща изцяло най-големия от шестте циментови бункера, които образуват центъра ZERO H. Агентът Слудж не е бил там в момента на смъртта. Присъствували са д-р Мортън, д-р Иза Барток и проф. Сантос.

Естествено те не пожелаха да ми изяснят същността на опита. Мортън ми каза, че веднага след като било включено голямото централно табло, разположено точно над мястото, където намерих тялото на Уегенър, се чул шум като удар с чук върху метална плоча и Уегенър паднал по гръб. Когато се притекли, той бил вече мъртъв. Агентът Слудж счита, че се касае до злополука. Аз обаче…“

В този момент се чува металическият звук. По-късно Иза Барток ще каже, че това било по- скоро ясен звук на малка камбана, а не удар с чук, както твърди Мортън. Колко трае звукът? Една пета от секундата, а може би и по-малко — толкова, колкото е необходимо да го доловят сетивата. Иза наблюдава внимателно голямото светещо табло, следи измерителите на мощността и машинално посяга към индикатора, когато се чува звукът. Ръката довършва движението и когато върховете на пръстите докосват кристала, звукът вече е спрял. Кой знае защо, Ида по-късно ще счита, че се е отнасяло за един миг или за цяла вечност. Може би защото за електроните, които кръжат в гигантския пръстен на ZERO H, ускорителят, проектиран и построен от групата на Уегенър, една пета от секундата е огромен период от време, и докато то бързо тече, те биха могли, благодарение на ускорението, което им придават магнитните полета на ZERO H, да обиколят планетата и да се завърнат. Иза знае това много добре. За летящите електрони краткият ясен шум трае цяла вечност или поне една относителна вечност: може би сто хиляди години — сто хиляди години за хората, не за електроните.

Може би странният ясен шум поражда мислите на Иза. Но ако човекът можеше да лети като един от тези електрони, за него една пета от секундата би била вечност, би била сто хиляди години. А къде би прекарал сто хиляди години? Това Иза не знае и не би могла да знае. Тя знае, че човекът може да установи скоростта на една елементарна частица, като електрона, но не и нейната посока. Ако пък установи посоката, не е в състояние да измери скоростта. Един промеждутък от сто хиляди години е история вече станала и история бъдеща, която за летящия електрон се реализира наведнъж в толкова кратката вечност на една пета от секундата.

Ето, звукът замира. Ръката на Иза докосва кристала на таблото и зад гърба и се чува друг шум, прозаичен и земен, и Уегенър безмълвно пада мъртъв.

Из доклада, който ще напише утре д-р Мичелсън от полицията, пристигнал десет минути след шерифа:

„… по тялото на Уегенър не намерих следи от рани, нито изгаряния от електрически ток… Извърших необходимите микрорентгеноскопични изследвания. Ето накратко резултатите: белодробно бронхиална система — нищо, освен наличност на въздушни ядърца, изглеждащи особено кондензирани; храносмилателен тракт — нищо; черепна кухина — нищо. При това последно изследване изглежда, че микрорентгеноскопичният апарат не работеше нормално, давайки бяло еднообразно изображение на мозъчната маса — изображение, което би се получило при празна черепна кухина. От степента на rigor mortis2, отчетена по електронен път, се установява, че смъртта е настъпила в 23,35 часа…“

Грамадната зала е тъмна. Мортън изключи централните прожектори ZERO H изглежда още по-голяма, огромна — грамадно заспало чудовище. Преди час в нейния гигантски стоманен пръстен летяха милиарди полудели електрони със скорост малко по-ниска от тази на светлината, а сега… Но и сега нещо се движи или поне така изглежда. Чува се лека въздишка, едвам доловима, като че ли заспалото чудовище ще се събуди. На голямото централно табло всички уреди са замрели, но по кристалната плака трепка светлинка, едно слабо и неустойчиво пламъче. Ако имаше някой тук, може би щеше да разбере, че пламъчето по плаката е само отражение на светлина, произхождаща от една точка на гигантския пръстен, малка точка, където предпазните прегради от дебела стомана, издържаща високи температури, са нацепени като късчета станиол. Те са, които проблясват и леко се люлеят, издавайки особена въздишка, все едно че са раздвижени от пролетен зефир.

От време на време въздишката замира и интервалът на абсолютна тишина трае така дълго, че изглежда, че всичко ще замълчи завинаги. Когато зефирът отново задухва и късчетата станиол отново затрептяват, въздишката сякаш идва от нощта на времето.

55 години

преди новата ера

Квинт Флак Фламиний върви пъргаво край тръстиките по протежение на жълтия бряг. Студено му е — не е свикнал на този климат — и по гърдите му под грубата ризница от желязо и кожа често пробягват тръпки. Бледото слънце стои ниско на хоризонта. То е болно, мръсно слънце, което предизвиква особени отражения по морската повърхност с цвят на желязо. Такъв цвят Квинт Флак не е виждал никога преди да попадне тук. Той командува XXIII лигурийска кохорта и е подчинен пряко на Лабиен, заместника на Цезар. В този час Лабиен напредва на север в тази своеобразна зелена и студена земя, чието небе изглежда винаги покрито от облаци или мъгла. Разправят странни легенди за жителите на тази земя — хора диви и същевременно вещи в изкуството да извличат и обработват калая, който — това Лабиен го е казвал на Квинт Флак — е бил закупуван на място от древните финикийски търговци по времето, когато Рим е бил още невзрачно овчарско селище.

Зад възвишението, в дадено в морето, от дясната страна на Квинт Флак, стои на котва флотата на Цезар, която трябва да върне легионите в Галия след кампанията в Британия. Докато Лабиен и Цезар напредват към непознатия Север, задачата на Квинт Флак е да стои тук и да охранява флотата от набезите на келтските пирати, които непременно ще се опитат да нападат, за да затворят римските легиони в смъртоносен капан.

И тази вечер като всяка друга той е длъжен да провери постовете. Сега поздравява центуриона Ганик, грамаден аквитанец, който отговаря на поздрава, размахвайки копие. Сега ще се срещне с Марцел, лигуриец като него. Би трябвало да ускори ход, а се спира да гледа мъгливото, особено небе над Ламанш. Глух шум като една единствена влудяваща нота избухва в мозъка му и той напразно се оглежда, за да разбере откъде идва. Притиска длан към челото си, пристъпва няколко крачки и обувките му докосват мътната ледена вода.

Наблизо има остра издатина на скалата и Квинт се обляга на нея: изглежда, че влудяващият звук достига пълната си сила. Струва му се, че възсяда този звук и препуска много, много далече от този мръсен бряг, в друга епоха. Машинално, с привичен жест, бърка в джоба на сакото, за да извади цигара. Ръката обаче напипва груба кожена ризница, каквато професор Уегенър никога не е носил.

Той я гледа удивен, като че я вижда за пръв път. Когато вдига поглед, пред него стои жестикулираща и възбудена фигура. Това е Марцел, който вика, че зад широката ивица тръстики е забелязал стройна пиратска пирога. Квинт Флак би трябвало да вдигне постовете в тревога, да приведе кохортата в състояние на отбрана, за да спаси корабите. Но кой е този човек, който крещи в такова абсурдно облекло, дошъл сякаш от минали векове? Квинт Флаг — Уегенър не го познава и не разбира думите му, казани на