Велко Милоев

Няма да бъдем същите

Чуждопланетният кораб приличаше на пеперуда, прекъснала за миг безцелния си полет, за да почине и събере сили в летния следобед. Четири чифта криле — огромни плоскости, преливащи в синьо и виолетово, разперени встрани и нагоре към небето — отдалече изглеждаше, че потрепват леко, готови за внезапно излитане, но навярно причината бе в горещия въздух, който струеше над степта.

Всъщност корабът бе тук отдавна.

Притихнала трева, смълчан небосвод. Някой би могъл да нарече фалшиво спокойствието на слънчевия ден — заради траншеите и белите бетонни кутийки в полето, където се криеха операторите на противотанкови управляеми снаряди и ракети „земя-земя“, заради кордоните на минохвъргачките и зенитната артилерия, заради неспокойното озъртане на локаторите. По-нататък кръговете на заплахата (или страха?!) ставаха невидими — все по-далекобойни оръдия и ракети, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, хиляди антени, очакващи тревожни сигнали. Тази обсада или многоешелонна отбрана се простираше чак до космоса, до четирите спътника, чиито траектории се застъпваха, тъй че всяка минута да държат под око опасния район на планетата.

А тук наистина бе спокойно. Единствените звуци, които нарушаваха тишината край набързо издигнатия наблюдателен пункт, бяха монотонното бръмчене на кръжащия високо хеликоптер и гласовете на войниците. Едрите юначаги в маскировъчни униформи лежаха по тревата, бършеха потните си лица с опакото на баретите. Мъчеха ги горещината и безсмислието на бойната готовност. Защото изтичаше дванадесетия ден, откакто непознатият и неканен гост се бе приземил на това място в безлюдната степ — двадесет дни миролюбива неподвижност без никакви признаци на живот.

Първи подадоха сигнал за тревога операторите на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, генералите прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт батальонът от учени и съветници се стълпи около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети и няколко десетки столици.

Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част, в тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил тъмен отвор, под него блесна нещо метално. Една светла плоскост се плъзна няколко метра напред и единият й край опря в тревата. Трапът бе спуснат.

Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, радиоантените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Като че ли не съществуваше, като че ли бе сън. Дистанционно управлявани роботи приближиха корпуса и се завърнаха невредими. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.

Щурецът бе показан по телевизията — видя го почти целият свят и хората изпитаха неясно чувство на срам.

Изпращането не бе тържествена церемония. Висшите представители на човечеството — сдържани и достойни, мълчаха в единия край на залата, специалистите делово проверяваха екипировката и помагаха на космонавтите да облекат скафандрите, край тях, като се стараеха да не им пречат, експертите лаконично повтаряха инструкциите си.

— Каква ирония — рече Даниел. — Бронираме се в скафандри за открития космос, за да направим няколко крачки по Земята.

Борис го огледа и се ухили. Тежките предпазни одежди наистина не подхождаха на деликатните черти на Даниел, шията му стърчеше неестествено тънка от широкия отвор за шлема. Веднъж Борис се бе пошегувал, че в Даниел, облечен във военна униформа, всеки би разпознал консултанта на технически фирми, че в официален костюм фигурата му издаваше бившия летец, и само в спортен пуловер и панталон приличаше на научен работник. Всъщност Даниел бе и едното, и другото, и третото. Бе преминал през Колорадския и Калифорнийския университети, през самолетите и лабораториите на „Локхийд“, беше бакалавър по естествени науки и магистър по системен анализ.

Двамата като че по нищо не си приличаха, освен близката възраст — малко над четиридесетте. Невисок на ръст, малко пълен, Борис не отговаряше на общата престава за военен, едва при по-внимателно вглежане се забелязваше, че тялото му е подвижно, силно, добре тренирано. Ушите му малко комично стърчаха отстрани на олиселия череп, малките сини очи с трудно уловим поглед можеха внезапно да загубят фокуса си и да потънат в една славянска замечтаност. Освен всичко друго генералът беше и любител художник.

Имаше сериозни основания да изберат точно тях двамата за тази акция. Бяха ги готвили за първия полет към Марс, дори трябваше вече да са на път, ако не бе пристигнал нечаканият гост. Отвореният люк на звездолета не можеше да се тълкува другояче, освен като покана. За какво?

— Гардън парти — пошегува се Борис. — Да не забравите да запалите фенерите, щом се стъмни.

— Не разрешават да вземем подаръци — добави Даниел. — А нали отиваме на гости.

— Е, да приемем, че ние двамата сме сувенирът.

Експертите се бяха измъкнали, докато им изберат екипировка с минимално тегло при доста неясното изискване пратениците да разполагат с всичко необходимо. Никакво оръжие.

Предварително бе уговорено, че няма да има речи. Представителят на ООН им стисна ръцете пред наблюдателния пункт. В открития джип се качиха само двамата и шофьорът. На половин километър от звездолета слязоха и продължиха пеша. Степта наоколо живееше и дишаше, както всяка сутрин птиците и насекомите шумно се радваха на слънцето, но за двете тромави фигури в скафандри разходката през високата трева бе трудна.

— Триста метра — обадиха им се по радиото. — Никакви промени в обстановката.

Даниел само вдигна над главата си ръка с палеца и показалеца, присвити в кръгче. Знаеше, че на екраните пред екипа в наблюдателния пункт се нижеха безкрайни редици от цифри, документиращи всичко, което става в полето.

— Няма промени… Няма промени…

Вече бяха пред звездолета.

— Малка крачка на човек, но… — промърмори Борис и стъпи на трапа.

— Камерите ви работят добре — обадиха се от кулата. — Но и вие ни разказвайте непрекъснато.

— Няма посрещачи.

Зад шлюза тъмнееше коридор.

— Овални форми — докладва Даниел. — Гладки стени. Все пак повече висок, отколкото широк. Много дълъг коридор… Светли ивици по пода! Сега светнаха!

— Стоп! Изчакайте. Огледайте се.

— Някакви промени? — попита Даниел.

— Нищо. При вас?

— Няма радиация — уточни Борис. — Температурата е осемнайсет градуса, съставът на атмосферата — земен, налягането и влажността — нормални.

— Разбира се, нали люкът зад вас е отворен.

Тази незначителна реплика накара Даниел да се обърне.

— Беше — каза той като наблюдаваше как тъмна преграда се плъзна в отвора.

— База! База! „Марс“ вика Базата — повтаряше Борис. — Не ги чувам.

— И те не ни чуват. Корпусът екранира радиовълните.

Около минута двамата продължаваха да се оглеждат в празния коридор. После слетлината под краката им сякаш потече напред.

— Поехали — рече Даниел и то бе съвсем точно, защото една подвижна пътека под тях се плъзна и плавно ги понесе към вътрешността.

— Спокойствие. Всичко е правилно. Те трябва да ни водят.

Но само след десетина метра пътеката спря. В коридора видяха само няколко глухи ниши, малко по-

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×