Велчо Милев
Топлият полюс
Първа част
Тази равнина е един безначален и безкраен гърч.
Гърч е самата тя, застинала в хълмове и падини. Гърч е реката със стотиците си меандри. Гърч е снегът върху хълмовете и меандрите. И пукнатината в снега, следваща високия бряг на реката.
Този гърч отива далече на север, към призрачните в зимното утро предпланини.
Гърч е спотаената млада лисица, замряла на дъното на снежната пукнатина. Тази пукнатина всяка нощ я води в селото и всяка заран я извежда от него, посрещана и сподиряна от кучешки лай.
Гърч са и мъчителните скокове на дивия заек в дълбокия сняг по билото на хълма — гърч от глад, усилие и страх. Сам и беззащитен под студеното зимно небе, той усеща близкото присъствие на лисицата, и виещите се над него два ястреба, и изгърбената от вледеняващия вятър човешка фигура, увенчаваща хълма над селото с още един гърч.
Човекът наблюдаваше всичко това с нетукашно сини очи, косата му бе нетукашно червеникава. А шинелът му, износен до неузнаваемост, можеше да е шинел от всяка армия на света, и от никоя. Но вниманието му бе погълнато от предстоящата и съвсем близка драма, в която един гърч на глада щеше да се впие в друг гърч на глада, за да се превърнат в смърт и… засищане.
Шансът бе на страната на двата ястреба. Те вече свиха криле и полетяха като две запокитени ръждиви ками към искрящия дълбок сняг. Кой ли от тях ще стигне пръв до плячката? По-силният, разбира се. Той вече определяше пресечната точка на трагичния сблъсък. Постави я на самото било на хълма, в тила на дивия заек. Закривеният му, хищен клюн удари точно в мига, в който изгревът плисна върху белия сняг, за да плисне и малкият, топъл гейзер на кървавото пиршество.
Младата лисица изскимтя и се заоттегля по дъното на снежната пукнатина. Вторият ястреб кацна на десетина метра встрани от пиршеството и прибра крилете си с престорено равнодушие — мястото на по- слабия.
Пфу!
— Пфу! — изплю се Михал Белогвардееца и обърна гръб на пронизващия вятър и на кървавото пиршество.
Сега пред очите му бе цялото Землен, нанизано край реката, сгушено между два хълма. Само неговата каменна къщурка бе встрани и високо на склона на източния хълм. И само от нейния комин не излизаше пушек. Кой да запали огън, нямаше ни жена, ни деца, ни куче, ни коте.
Снегът правеше всичките къщи на Землен еднакви. Открояваха се само училището и църквата. Но той отправи погледа си към кръчмата на Юзчето.
Преди десетина години за първи път влезе в тази кръчма.
Беше горещ есенен следобед. Селото изглеждаше замряло под задухата, не срещна жива душа. Единствена отворената врата на кръчмата го прикани, а сумрачната й прохлада го посрещна като сенчест вир. Точно каквото му трябваше.
Облегнат на тезгяха, Юзчето вдигна очи от тефтера с вересиите, претегли го с един бърз поглед и пак се зае с кръчмарския си поменик. Но якият мургав мъж, единственият в празната кръчма, го оглеждаше безцеремонно. Накрая му предложи масата си с широк жест и викна на Юзчето:
— Две гроздови!
С първите глътки потръгна и приказката им: кой е, що е, за къде е? Русин, белогвардеец, отговаряше Михал — отказал да стреля по българските войници край Владая и началниците му го разжалвали, изгонили го. И той тръгнал по земята българска.
Бил въглищар в планините, пастир, аргатин, какво ли не. И ето го в Землен!
— И никъде не пусна корен?
Михал сви рамене. Бяха вече на третата гроздова и тя му даде смелост да попита:
— Тук ще може ли? И — къде…?
— Хе, земя колкото щеш! — замахна Тошето. Така се казваше новият му познайник. И добави: — Отсреща, на хълма. Струпай една колиба и толкоз. В тая земя всякакъв корен се хваща.
Подозрително леко реши въпроса му Тошето и Михал се изви към Юзчето. Но и той кимна утвърдително:
— Ще кажем само на Ботуна, на кмета, да знае.
Така той струпа каменната си къщурка на склона на хълма, четири стени и покрив. Мястото й подсказа дивачката круша, която и до сега крепи една от стените й. Високо и далечко е от другите къщи на Землен, но е близо до оснежените хълмове, които той обича да съзерцава, напомнят му родината. Над южната земя на българите падат истински руски зими. Е, като го видят на билото на хълма, земленци казват: „Михал пак гони «Михаля!»“, но го казват с добро сърце.
Той пак спря погледа си на кръчмата на Юзчето и се заспуска по склона на хълма. Една гроздова ще му дойде добре.
Но снегът бе хлъзгав, отдолу вече се топеше и той ту пропадаше, ту се свличаше. Малко преди високия бряг на реката полетя като шейна. Спря го пукнатината, разтворила се доземи. Ала когато отръска снега от шинела и обърса очите си, видя, че пукнатината е отворила и самата земя. В тъмната й паст мътно проблясваше черно-кафеникава, мазна стена.
— Уголь?… — прошепна на руски Михал.
Посегна, прокара пръст по стената, помириса го, близна го дори и повтори уверено:
— Уголь, да!
Побиха го тръпки, но не от студа. Бе открил въглища под земята на Землен. Ех, ако имаше пари да откупи целия този периметър, да го разработи! Прониза го нова тръпка — след месец снегът ще се стопи и въглищния пласт ще излезе пред очите на всички… Значи трябва сега, бързо да измисли нещо. Но какво?
Щом той единствен знае какво има в земята на Землен, а други имат парите, освен да потърси съдружник. Една трета да му оставят, пак е много. Така! Сега да види кого да потърси.
Размисли се. Ботуна, кмета, е богат, с най-много земя, и както казват имал кемер жълтици, ала е стар — стар на години и стар на мислене. Дай му земя и да седи на златните си яйца като квачка на запъртъци. Той никога няма да зарови златните си яйца в земята, камо ли земя да продаде.
Виж, парите на братя Моллови са работни пчелички, шетат и събират мед от какво ли не — мелница, маслобойна, вършачка, трактори, сеялки… Но у тях пък, две брадви секат. Брадвата на големия Моллов сече умно и умно реди насеченото, ала брат му, Христо, сече на поразия и само поразии оставя подире си — пиянства, комар, градски кокони…
Остава още Дано Сребров!
Той е най-млад от заможните земленци, почти без земя, а живее в единствената градска къща в Землен. Облича се по градски, говори градски, учен е — различен. Има малка фабричка за лимонада, един дарак за памук и един за вълна. Умът му е остър, буден. Човек, който от водата прави пари!… Но е още слаб, лек. А за въглена трябва голям свредел и тежък човек да го върти, с тежко имане.
— Значи — братя Моллови! — реши Михал.
Широк каменен мост прехвърляше реката срещу Молловите. Тук всичко бе широко скроено: реката, мостът, дворът, къщата, безбройните стопански постройки. Мелницата и маслобойната бяха също бяха така скроени. Михал ги знаеше, не веднъж е бил надничар у Молловите. Само пътната врата като погледнеш, разбираш, че през нея имането не капе и не се цеди а тече и върти като воденичен яз богатството на Молловите.
Михал изтупа снега от разкривените си ботуши и влезе през малката порта. До сами нея бе сеновала. От
