Кром, никога няма да ни е полезен.
— Твоята мъдрост е бездънен извор, от който ние, простосмъртните, дори не смеем да пием, Всемогъщи! Но ако не можем да използваме новороденото…
— Сет е винаги жаден за кръв, Хирент. Винаги! Изпратих Имототепх да се погрижи бебето да не доживее до вечерта.
— Имототепх е отличен служител, господарю! Никога не се е провалял. Значи, детето е вече мъртво!
— Сигурен съм в това. И нека прославим нашия бог, от който черпим божествената си сила! Доведете девойките!
Абаносовите стражи доведоха хипнотизираните момичета. Хирент извади от скрита ниша под олтара блестящ нож от черен метал, и след като го целуна почтително шест пъти, го подаде на мрачния си господар. Очите на Тот-Ахтон блестяха със студен, хищен пламък, като зловещи звезди в полумрака на огромната зала. С бавни, школувани до съвършенство при безбройните жертвоприношения движения, Главният жрец на Сет започна чудовищния ритуал…
Върху олтара в главния храм на Сет в стигийската столица лежаха с прерязани гърла шест девойки. Шест красиви момичета бяха пожертвани върху олтара на Мрака, както хиляди досега. Злото бе ненаситно! Още колко милиона човешки живота щеше да погълне, докато засити неутолимия си глад?!
Шест прекрасни девици, непознали щастието на любовта. Голите им студени тела никога нямаше да усетят мъжка ласка. Те бяха годениците на Сет, невестите на Мрака!
Загледани в полираната повърхност на тъмния олтар, Владетелите на Черния кръг клатеха недоволно бръснатите си глави. Какво ли им разкриваше обляното с девича кръв мрачно огледало? И струваше ли зловещото познание невинно пролятата кръв?
В белокаменната Ианта, столицата на древното кралство Офир, слънцето също залязваше, но все още грееше весело, напук на всички ритуали, жреци и чернокнижници. Прочут със своите учени, градът отдавна бе станал средище на културата на всички хайборейски кралства.
Домът на Първия съветник на краля — херцог Тайлъс Богард, се извисяваше на най-високия хълм във вътрешната крепост. Като един от най влиятелните сановници в държавата, Първият съветник прекарваше по-голяма част от времето си в двореца на монарха. Затова единственият му син и наследник по цял ден се обучаваше с многобройните учители, ритори и възпитатели, които баща му бе привлякъл от близки и далечни страни. Петнадесетгодишният Реас не приличаше на останалите си връстници от знатни семейства, които по цял ден лудуваха в парковете на Ианта, размахвайки тренировъчни оръжия и мечтаейки за времето, когато ще възмъжеят достатъчно, за да се влеят в редиците на малобройната офирска армия. Реас бе невероятно ученолюбив и въпреки здравото си телосложение и талант за владеене на оръжията, недолюбваше физическите упражнения, задоволявайки се само с най-необходимите за здравето такива. Негова страст бе учението. Беше изчел цялата библиотека на замъка Богард — една от най-големите в страната, съперничеща дори на Императорското книгохранилище в Тарантия. На ежемесечните диспути на прочутата Иантийска академия не само че изслушваха неговото мнение, но често в дискусиите той надделяваше над безспорни капацитети в своята област.
Това радваше баща му, херцог Тайлъс. Офир бе слаба държава, протектирана от кралство Котх и не армията и бойните успехи бяха основните приоритети на офирските благородници. Затова Първият съветник поощряваше научните занимания на сина си.
На високата кула на замъка Реас и астрономът Галий наблюдаваха заника на кървавочервеното слънце.
— Не мога да повярвам, че слънцето отива да спи под земята! — горещеше се юношата. — Това е прекалено детинско обяснение, Галий!
— Така е, млади господарю! — отвърна замислен старият учен. — Но слънцето винаги е изгрявало от изток и е залязвало на запад — от незапомнени времена — преди падането на Ахерон, преди потъването на Атлантида…
— Но това е нелепо! Ако небесното светило се прибира, за да набере сили в своя дом на запад, защо ще изгрява от изток!
— Жреците на Митра имат прагматично обяснение на този въпрос, млади Реас. Слънцето се преражда, за да…
— И ти вярваш на тези глупости, мъдри Галий?
Старият астроном се огледа и като се увери, че са сами на тясната площадка на кулата, прошепна:
— Разбира се, че не! Космосът е много по-сложен, отколкото можем да си представим. Там действат сили, неподвластни на нашето съзнание. Господарю!
Реас се бе килнал на една страна, здраво обгърнал с ръце главата си. Надвесен над ниския парапет, синът на херцог Тейлъс рискуваше да се прекатури и да се размаже на паважа стотина фута по-долу. С неподозирана за възрастта му пъргавина Галий прихвана юношата за раменете и го положи върху тапицираното кресло, от което бяха наблюдавали залеза допреди малко.
Лицето на младия благородник бе станало млечнобяло, гърдите му хриптяха. Старецът тъкмо се канеше да повика прислугата, когато Реас с променен глас го възпря:
— Космически сили… Силите на Първичното начало… Знаех, Галий! Знаех! Почувствах го… Случи се нещо изключително… Нещо добро или зло, не знам… Гръмотевици! … Денят на гръмотевиците!
Старият учен огледа хоризонта. От високата кула се виждаше цялата околност. На запад — аквилонската граница, на север и изток — билата на Карпашките планини, на юг — пустините на Котх. Погледът на Галий се върна върху Реас. Юношата бе възвърнал естествения цвят на лицето и нормалното дишане. Но в погледа му гореше пламък, френетичен и неугасим! Като плю през рамо против уроки, по стар езически обичай, астрономът отправи и беззвучна молитва към Митра, за всеки случай…
— Гром, ти спаси жена ми и сина ми! Ще съм ти длъжник до гроб!
— Спасил съм трънки! Бабини деветини! — пенеше се опърления първобитен теолог. — Бях безпомощен като новородено пале! В онази група, дето я размаза първа, имаше някаква гадина, дето блокира магическите ми сили, да му окапят топките дано! Добре че размаза плешивия му череп! Пък онази рижа върлина ми строши жезъла миг, след като противозаклинанието изчезна, и май ми поломи кокалите, Кром да го порази дано! То май така и стана, Торн…
— Искаш да кажеш, че не ти…
— Точно така, дървена главо! Ванирите бяха дошли, за да убият сина ти. Водеше ги жрец на Сет — познавам лигавите им муцуни от мили. Но Кром го спаси — него и Рея. И мен покрай тях. Ех, да бях десетина години по-млад — щях да им покажа!
— Говориш глупости, старче! Та аз не съм се молил на Кром от години! Защо ще спасява жена ми и сина ми?
— Защото всички ние, кимерийците, сме негови чеда, чукундур такъв! Ето защо!
Торн огледа още един път руините на светилището. Не беше особено наясно с боговете и техните приумици, но вярваше на вехтия заклинател. С присъщия на истински варварин фатализъм могъщият ковач заключи:
— Може и да е така! Е, Кром, благодаря! Напролет ще ти принеса угоен бик в жертва! И десет глави на ванири в добавка. Е, за вола не съм съвсем сигурен, ама главите ги имаш! — предвидливо се застрахова той.
