Корабът му „Султан хатун“ трябваше да отплава с полунощния прилив. Тарик нямаше представа дали е вече полунощ, затова се замоли дано корабът още да не е отплавал. Без „Султан хатун“ той и неговите хора никога повече нямаше да видят светлината на деня.
Когато стигнаха до пристанището, Тарик нададе радостен вик. „Султан хатун“ още беше закотвен там, макар че се готвеше трескаво за предстоящото отплаване. Принцът се затича към дългия каменен кей точно когато вдигаха дъската. Завика, докато на борда не го чуха. Заповяда да спуснат дъската. Нищо не се случи, докато капитанът не се появи на перилата.
— Кой е? — запита той гръмогласно.
— Принц Тарик. Спуснете дъската. Ние с хората ми трябва да се качим на борда. И побързайте. Еничарите на брат ми не са далече.
Дъската беше спусната незабавно; Тарик и хората му се качиха на борда.
— Издърпайте дъската! Бързо — заповяда Тарик. Котвата беше вдигната и платната се изпълниха с вятър, когато еничарите нахлуха на кея. Тарик пое кормилото, отдели кораба от вълнолома и го насочи към Мраморно море. Отвъд Босфора и Егейско море го очакваше нов живот.
1
След две години — някъде в Средиземно море
Балансирайки срещу движението на кораба, принц Тарик стоеше на мостика на фрегатата си, преименувана на „Отмъщение“ след бягството му от Истанбул. Взираше се в безкрайното синьо море, което се простираше пред него. Мустафа, дясната му ръка и първи помощник, стоеше до него.
Времето беше прекрасно, свеж ветрец пълнеше платната и „Отмъщение“ се носеше леко над водата. Фрегатата имаше две палуби и беше добре екипирана с четиридесет оръдия, използвани както трябва.
Корабът се носеше високо над водната повърхност, търсейки плячка и богатства, с които да напълни трюмовете си. Турските кораби особено много трябваше да се страхуват от Братството на пиратите, възглавявано от Тарик.
Макар че бе избягал от Истанбул, спасявайки се от сигурна смърт, той бе успял да влезе и да излезе няколко пъти от града в последните две години и да се свърже с верни приятели. Беше рискувал живота си неведнъж, за да се осведомява за здравето на майка си и да научи какво е намислил Ибрахим, но беше използвал и промъкванията си в Истанбул, за да изкара близките на своите хора от града и да ги отведе в своята крепост на остров Липси, на четиридесет мили от южния бряг на Турция.
— Може би „Осман“ не е отплавал от Алжир — предположи Мустафа. — Не сме виждали никакви кораби, откакто научихме, че той ще превозва до Истанбул някакво голямо съкровище. Може би сведенията ти са били неверни.
— Не — възрази Тарик. — Кемал никога не е давал грешни сведения на братовчед си. Корабът ще следва същия курс като всичките кораби на Ибрахим, които тръгват от Алжир. Ще го намерим и ще отмъкнем съкровището на Ибрахим. — Разсече въздуха с юмрук, за да подчертае думите си. — Кълна се в Аллах, Ибрахим няма да го получи!
Ноздрите му се разшириха. Изглеждаше като демон. Гъстата му черна коса, разбъркана от влажния морски въздух, падаше на челото му. Ясно очертаната му челюст беше здрава и потъмняла от наболата брада, всички видими мускули по лицето и врата му се бяха изопнали. Стройното му младо
тяло с дълги крака и широки рамене бе заякнало от тежкия труд. Нищо у принц Тарик не изглеждаше меко или нежно.
Не беше същият като преди две години. Убийството на братята му го беше превърнало в отмъстителен човек с тъмни тайни, мъж, поел мисията да въздаде възмездие за тези ужасни убийства. Мъж който не искаше да знае какво е покой, докато неговите невинни братя не бъдеха отмъстени и докато Ибрахим не си получеше заслуженото.
— Хасан каза, че съкровището, което Ибрахим очаква, е извънредно ценно — изрече замислено Мустафа.
Тарик кимна.
— Надявам се да е толкова ценно, че загубата му да разтрепери царствения ми брат. За нещастие, Хасан не можа да ми каже нищо повече за това съкровище, защото Кемал нему бе разказвал много. Трябваше да напусна града, преди да получа подробни сведения от Кемал; навсякъде гъмжеше от еничари. Според Хасан Ибрахим знаел, че съм влязъл тайно в града, и че искал да сложи край на това. — Изсмя се горчиво, в гласа му се долавяше нескрита омраза. — Той се страхува от мене и е напълно прав.
— Хората нямат търпение за една добра битка, принце — каза Мустафа, махвайки към пъстрия екипаж от пирати, които бяха последвали Тарик от Истанбул и се бяха влели в братството.
— И аз — отвърна Тарик. — Ще се бием, за да оцелеем, за да откраднем богатствата на Ибрахим и да защитаваме близките си.
— Те на драго сърце биха дали живота си за тебе, принце. Ти докара жените и семействата им в Липси и им създаде безопасно пристанище.
— Последваха ме в изгнанието, когато всичко изглеждаше изгубено — отговори Тарик. — Това беше най-малкото, което можех да направя.
Напрегна се, красивото му лице изразяваше жадно нетърпение.
— Подай ми бинокъла, Мустафа.
Мустафа му даде бинокъла. Тарик го вдигна пред очите си и го нагласи, докато не видя ясно някакъв обект.
— Ето го! — викна той радостно. — „Осман“. Бързо дай пълен напред, Мустафа. Ще го пресрещнем.
Мустафа пое кормилото и подкара кораба напред. След като Тарик раздаде заповедите си, палубата се оживи. Когато „Осман“ се приближи, оръдията на „Отмъщение“ вече бяха прицелени и готови за бой, всички пирати се бяха въоръжили.
— Мъчи се да бяга — изфуча Тарик. — Няма да ни изпревари. Вдигайте платната!
Вятърът изду платната и „Отмъщение“ се понесе над вълните с най-голямата си скорост. Не след дълго настигна по-бавния и по-неповратлив „Осман“.
Щом се приближиха достатъчно, Тарик извика:
— Стреляйте предупредително по мачтата!
Хората на Тарик се задействаха веднага, бяха атакували по този начин безброй пъти през изминалите две години. Пиратството беше тяхната игра и те я умееха много добре.
Първия залп засегна мачтата на „Осман“, но корабът не спря. Зави наляво, но скоро стана ясно, че не може да избяга. „Отмъщение“ го следваше неотклонно.
— Левият борд. Огън!
Възбуда разкъсваше Тарик. Ако с волята на Аллах станеше така, както искаше, тайнственото съкровище никога нямаше да стигне в Истанбул до Ибрахим.
Залп от оръдията на левия борд прекърши бизанмачтата на „Осман“. Хаос овладя борда на повредения кораб. Тарик виждаше как моряците се щурат около мачтата в усилие да поправят вредите, нанесени от оръдията на „Отмъщение“.
— Приближи се до него, Мустафа — заповяда Тарик, — после предай кормилото на Омар. Извадете абордажните куки и пригответе дъските за прехвърляне. Искам да бъдат на място, когато се приближим достатъчно.
Мустафа побърза да изпълни нареждането на Тарик, докато той самият продължаваше да наблюдава драмата, развиваща се на борда на „Осман“. Познаваше капитан Фауд, командващия на „Осман“, и се надяваше той да се предаде и да му даде съкровището, без да се жертва човешки живот.
„Осман“ направи нерешителен опит да стреля от десния си борд. Изстрелът не улучи и това сложи край на битката. Пиратите метнаха абордажните куки и двата кораба се съединиха. Тарик пръв скочи на дъската, разтворил широко крака и с готов ятаган. Мустафа беше плътно зад него, докато пиратите от „Отмъщение“ сграбчваха въжетата и се премятаха на борда на „Осман“, нямайки търпение да започнат да грабят.
— Предай се! — извика Тарик, скачайки на палубата.
Капитан Фауд се втурна към него.
— Не искам да се пролива кръв, както и ти, принц Тарик.
