Странно — жена! Кротост и някакво неуловимо излъчване.

Постепенно разговорът потръгна. Мария започна да се отпуска и само след десетина минути ми разказваше за своето градче в подножието на Рила, за някакъв наклонен площад с недялани камъни, за църква с нежна бяла камбанария в горния край на площада, пред която старица продавала медени питки; за един мълчалив Борис, който за първи път я целунал с още сладка от питката уста и от смущение изпуснал омачканата си фуражка; за някакъв пътуващ цирк с шарени като измислица фургони, зад които тичали боядисани джуджета и се търкаляли като топчици, дишали огън, вадели от джобовете си гълъби, но гълъбите не можели да летят и само се оглеждали страхливо…

Тя говореше на онзи гальовен и щедър руски от писмото на Татяна; слушах го за първи път и едва сега разбрах за какво са създадени изреченията.

— Казах ли ти за учителя по физика? Беше много слаб, сякаш хербаризиран. Веднъж, на урока за времето, ни заведе в учителската стая, наредихме се пред махагоновия стенен часовник, огледалцето под махалото ни омагьосваше с ритмичните си движения. Времето е онова, което и дяволът не знае какво е — започна той. Времето е онова, което не можем да уловим в дланта си и става хаос, минало. Дори да спреш часовника, времето тече — това е! Направи крачка напред, отвори голямата остъклена вратичка и погали стрелките. Пръстите му трепереха, едрата адамова ябълка, изпънала прозрачната кожа на шията, подскачаше нагоре и надолу, в жеста му имаше злобна признателност и страх. Всички часове нараняват, а последният убива — рече той. Завъртвам ключето и давам живот на часовника, но не и на себе си. Не можах да разбера заплака ли, защото отиде до прозореца и продължи урока, без да ни погледне повече. Времето, деца, е вятърът, който прави от скалите пясък, а от хората — нищо. Времето, деца, е могъществото, пред което и Вселената е безсилна. Времето, деца, е недостижимата жестокост.

Мария нервно оправяше с длани роклята си.

— Той имаше телескоп и вечер гледаше звездите. Казваха му Смахнатия, бяхме съседи и след онзи час си тръгнахме заедно. Вървяхме покрай дълга дървена ограда, напечена от слънцето. Той носеше-старата си кожена чанта, тук-там съшита с дебели сини конци. За първи път събрах смелост да бъда откровена. Защо живеете сам? — попитах. Сам ли? — той сякаш се събуждаше. Какво значи сам, Мария? Като студент в София имах жена, но тя си отиде. Всяка жена рано или късно си отива, макар че повечето до края остават някъде край теб.

Почти минута тя събираше сили да продължи.

— Цял следобед мислех за него. Такава съм си глупачка. Реших да му напиша писмо, но се уплаших от листа, написаните думи стават страшни. Чаках да се стъмни и като крадла се промъкнах в дома му. Беше някъде около полунощ, когато той обикновено гледаше звездите. Бях с нощница и по чехли, раменете ми потръпваха от студа. Стъпалата скърцаха ужасно — скръц-скръц, скръц-скръц, стари дървени стъпала, протрити от ходилата му. Страхувах се да не събудя хазайката. Не знам защо отивах, но цялата треперех, не само от нощната хладина. Вечерта беше ясна, небето — сякаш току-що избърсало от праха. За първи път ме обземаше женското чувство да… Дотогава само Борис ме беше целувал. Реших да не почукам, а да вляза направо и да отида при него. Заради времето ли, заради самотата ли — не знам. Каква ли съм била страшна с бялата нощница в мрака на неговия таван. Боях се от прилепи и призраци. Влязох, без да кажа нищо. Видях го наведен пред телескопа. Със силует, изрязан върху светлия квадрат на капандурата. Когато отидох да го целуна, челото му беше студено, съвсем студено. Беше отишъл при звездите си. Завинаги. Времето беше минало през пръстите му. Сложих глава на костеливото му коляно и заплаках. Ей така, седях и плаках, сбогувах се, целувах тънките му пръсти, пресъхналите вени на шията, горчивите от дима устни. Времето, деца, е недостижимата жестокост. Бях при него почти до изгрева. Бях ли закъсняла? Или той избърза? А аз отидох при него като годеница… Не трябваше да ти разказвам това, не те интересува. Не разбираш тези неща.

Мария внезапно се обърна и си тръгна, а аз още исках да слушам гласа й, в който имаше и ромон, и белота, и вятър.

Може ли в гласа да има ромон и белота? Заплетох се в собственото си въображение. Виждах всичко, което тя ми разказваше, правех от думите й живи картини със звук, с ухание, които можеш да докоснеш и дори да влезеш в тях, ако искаш. Онези казват, че вътрешното виждане е дадено в мен; може, но значи досега е дремело, Мария го събуди и го изнесе навън, защото навън ни очакваше красивото…

Красивото? Мъртва дума до появяването на Мария и неясно усещане след това. Според Ян красивото ще остане неясно за мен, защото не съм човек. Аз не искам да бъда човек! Аз съм точно толкова…

И тук винаги спирам — какво „точно толкова“? Те нямат дума за мен! В речника им има само един набор от букви за съвършените неща — наборът Ч-О-В-Е-К. А този, който не е човек? По-долу е, казват, върху първите стъпала. А ако не е там?

Така сам се заплитам в мислите си: не искам да бъ­да човек, защото не съм, а не знам какво искам да бъда. Стига ми само да съм до тях, наравно с тях. И да имат дума за мен.

Това е всичко, защо не го разбират!

РАЙНХАРД МАКРЕДИ:

На третия или на четвъртия ден реших да го посетя. Тогава за първи път открито се сблъсках с характера му. Влязох и седнах на фотьойла. .

— Е, ние свършихме — казах.

— Първо: добър ден.

От самото начало беше нервен и опак.

— Ставаш претенциозен. За теб часовете на денонощието нямат значение, не си свързан с биоритми.

— Но ценя възпитанието — отвърна ми грубо той.

Очевидно вече беше решил проблемите с бъдещото си поведение спрямо нас. Не знам защо избра този ва­риант, не го разбирам и досега. Аз все пак се опитах да се приближа до него; обясних му, че няма причини да ме дразни, защото съм направил много за него, но той продължи да бъде рязък и груб, дори започна да ме обижда. Тогава минах в настъпление:

— Снощи предложих да не избързваме с отчета пред гоената организация. Всички се съгласиха.

— Мотиви? — попита той.

— Решихме да изчакаме два месеца, за да проследим ето развитие. Ян и Владислав се страхуват за психическата ти устойчивост.

Той нямаше намерение да отстъпва и направи рязък завой:

— Интересува ме собствената ми съдба. По този въпрос мълчите. Става дума… след отчета. Ще искате нещо от мен…

— Световната организация има свои планове. Ще се съобразяваме с тях.

— За моята съдба сте отговорни само вие четиримата — рече той. — Искам да имам място в обществото, да бъда пълноправен…

Бях разгневен:

— Не ти позволявам да ни диктуваш условията си!

— Грешиш, аз не съм прецизен волтмер или уникален транспортьор, а разумно и свободно същество! Настоявам, преди да изпратите отчета, да видя документ за моето социално и юридическо статукво, който ще изработя сам.

Нахалник!

— Можеш да си сигурен — казах, — че Организацията на народите няма да се занимава с теб. Тя и без това си има достатъчно главоболия.

— Точно затова, защо да има и с мен.

— Заплашваш?

— Предупреждавам.

Попитах какво ще пише в хартата за правата на изкуствените човеци.

— Текстът не е окончателен — обясни той. — Можем да внесем поправки. Началото ще бъде такова: „С този документ, подписан от Организацията на народите, се провъзгласява пълното равноправие между изкуствените и естествените разумни същества във всичките му аспекти: равносилност пред закона,

Вы читаете Спомен за света
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×